Владислав Реймонт - Селяни

— Чакат ги жените като поле дъжд! — въздъхна някоя.

— Много от тях скъпо ще платят за това чакане, най-напред момите…

— Няма да минат девет месеца, и свещеника не ще смогне да кръщава…

— Стари, па дрънкат пет за четири: та нали за това е създал господ жената! Грях ли е да имаш дете? — надигна укорно глас жената на Гжеля с кривата уста.

— Па ти все това си баеш, все копелетата браниш!

— И всякога, докато съм жива, ще казвам в очите на когото и да било: копеле-некопеле — и то е човешки плод, еднакво право има на тоя свят, еднакво е пред бога според заслугите и греховете си…

Нахокаха я и тежко й се присмяха. Тя заудря с ръце раменете си, за да се постопли, и клатеше глава.

— Помага ви бог, как върви? — викна от прелеза Ханка.

— Благодарим на бога! Добре, само че е мокро.

— Картофите не са ли ви се свършили?

И тя поседна малко на гредичката.

— Носят, колкото трябва; чини ми се само, че са много едро нарязани…

— Много едри, защото наполовина ги режат. У Воденичарови по-ситните цели ги садят. Рохо казва, че такива два пъти повече раждат.

— Немска мода ще да е пък това. Откак се помни в Липци, всякога са рязали картофите за семе на толкова, колкото оченца има по тях — промърмори неодобрително Гулбасовица.

— Моля ти се, та днешните хора не са по-глупави от вчерашните…

— Ех, сега яйцето иска да е по-умно от кокошката и то да предвожда стадото.

— Каза го па и ти! Но и това е истина, че някои хора години имат, а още не са поумнели! — свърши Ханка и се махна от прелеза.

— Подголемила се е, като че всичко Бориново е нейно — промърмори Козеловица, като гледаше подир нея.

— Остави я на мира: чисто злато е, не жена! Не знам дали би се намерила по-добра и по-умна от нея в селото. Нали съм всеки ден с нея, па разбирам. Тя що изстрада и що мъки претегли, бог да зачува…

— И още колко ще й мине през главата… Ягна си е дома и щом се върне Антек, ще захванат чудесии и олелии, ще има какво да се слуша…

— Нещо ми бъбреха, че Ягна с кмета се влачила, дали ще да е истина?

Присмяха се на Филипица, че пита за нещо, което и врабците вече знаят.

— Сбирайте си езиците: понякога и вятъра слуша и разнася, където не трябва! — смъмра ги Ягустинка.

Наведоха се над нивата, мотичките святкаха и понякога звънваха о камъни, а те усилено разговаряха и одумваха цялото село.

А Ханка тръгна от прелеза и мина под вишните бързешком, понеже я закачаха по главата увисналите и мокри клони, сякаш набучкани с побелели вече пъпки и с листенца.

Отиде из двора да нагледа стопанството.

От самите празници не бе се показала от къщи, защото й стана лошо след ходенето на черква. Днешната новина я накара да стане и я крепеше на крака, та макар че сполиташе на всяка крачка, тя назърташе по всички кътища и все повече се ядосваше.

Кравите бяха някак омърлушени и до половина в тор, прасетата съвсем малко пораснали, дори гъските изглеждаха някак странно отпаднали, като съсипани от глад.

— Да беше взел гушка слама да поизтриеш тоя кон! — викна тя сърдито на Петрек, който излизаше да кара тор. Но той измърмори нещо сърдито и продължи нататък.

В плевнята нови ядове: в оставените на тока куп картофи ровеше в най-избраните Ягушиното шипарче, а в отсевките, които отдавна трябваше да се вдигнат на тавана, риеха кокошките. Нахока тя Южка за това, па посегна и към чорлите на Витек, та той едвам се изплъзна и избяга, а момичето се занесе от рев и вайкане.

— Неуморно като някой кон работя, а ти ме навикваш. На Ягна, дето по цели дни се влачи из село, нищо не казваш!

— Хайде стига, стига, глупачко! Сама видиш какво става тука…

— Та можех ли всичко сама да свърша, а?

— Стига де! Носи картофи на жените, че няма да им стигнат!

Вече престана да гълчи. „Наистина момичето не може всичко само да свърши, а пък ратаите!… Пази, боже. Още от сутринта гледат кога ще се мръкне. Да работиш с наемници, е все едно вълци овчари да направиш. Хора без съвест!“

Така си мислеше тя с болка на сърцето и струпа всичкия си яд върху шипарчето, та то се спусна да бяга разквичано, отгоре на това и Лапа го докопа за ухото и затича с него…

Назърна след това в конюшнята, но сякаш за ново огорчение — кобилата обираше огризките по празните ясли, а омърляното като свиня конче дърпаше и ядеше сламата от постелката на одъра.

„Да беше жив Куба да види, сърцето да му се скъса“ — шепнеше тя; като слагаше зад решетката в яслите им сено и ги галеше по мекичките и топли ноздри.