Владислав Реймонт - Селяни

Тя чак се задави от викане.

— Каквото правя, правя, всеки мирно да си седи и да се не заяжда като куче с мене! — кресна й Ягна отведнъж, като отметна косата на плещите си, сякаш сноп от най-чист изчесан лен.

Тя бе разярена и дори готова за бой, та цяла се тресеше; ръцете й се движеха нервно около бедрата и такива сурови погледи мяташе, че Ханка поохладня, млъкна, хлопна вратата след себе си и излезе от стаята.

Но след тази караница тя не можеше да се движи, та седна с бебето до прозореца, а Южка се зае да слага закуската.

Едва когато всички се разотидоха, Ханка подойде на себе си и като остави работата, тръгна да иде у баща си, който от няколко дена бе заболял, но отсред пътя се върна пак у дома.

Всичко в нея се беше тъй разтресло, че не можеше да върви по-нататък.

А после, макар и да посъбра малко сили, се залови за работа, но само с ръцете си, почти безволно; тя мислеше главно за Антек и се заглеждаше в далечините…

И времето отиваше на подобрение, дъждът престана, само от капчуците и от дърветата още капеше, защото вятър отърсваше клоните, пътищата се сивееха от локви, светът все повече се проясняваше.

Смятаха, че около пладне слънцето непременно ще се покаже, защото ластовиците хвърчеха вече високо; бели позлатени облаци се движеха на стада по небето, а откъм полята нахлуваше топлина и птича врява се надигаше из сякаш заснежените от цвят градини. А селото доста се разшумя; току-речи всички комини пушеха: готвеха се вкусни ястия, от къщите излиташе радост и женски крясъци се носеха от къща на къща, момите се пременяваха празнично и заплитаха панделки в косите си, много от тях тичаха с всички сили за водка в кръчмата, защото евреинът, зарадван от завръщането на мъжете, даваше на вяра кой за колко искаше, и всеки миг някой се качваше със стълба на покрива на къщата си и внимателно разглеждаше всички пътища от града.

Жените тъй се заловиха с домашните си работи, че рядко някоя бе излязла по полето. Забравиха дори гъските да изпъдят към локвите, та те шумно крякаха из дворищата, а пък децата, пуснати днес на свобода и като нямаше кой да им се кара, вдигаха такава врява по улиците, че бог да пази! По-големите, въоръжени с дълги пръчки, сновяха по тополовия път и се катереха по дърветата да събарят гарджи гнезда, а изплашените птици се въртяха високо като облак сажди и жално и плачливо грачеха; други пък, по-малки, тичаха подир слепия попов кон, впрегнат в шейната с бъчвичка, и искаха да го накарат да слезе от високия бряг във вира, но умното животно не се поддаваше да го измамят. Понякога, като да ги ядоса, се спираше над самия бряг, навеждаше глава, не искаше и да чуе врясъците и търпеливо се отърсваше от калта и буците пръст, които децата щедро хвърляха по него. Но щом усетеше, че му се качват на бъчвичката и посягат за юздата, той грозно запръхтяваше, тръгваше и внезапно възвиваше през най-голямата група пакостници и те се пръсваха на всички страни. Доста дълго се забавляваха така, докато най-после го издебнаха и пъхнаха под самата му муцуна запалена гушка слама, та бедният кон изплашено свърна и се спусна право към затворената Боринова порта. Събори портата и тъй се оплете със стръките в нея, че децата пак го стигнаха и отблизо започнаха да го бият, колкото можеха с тояги.

Щеше да си изпочупи краката в гредите на портата, ако в това време не бе излязла Ягна, която чу крясъците, разгони с тояга палавниците, а коня изведе на пътя. Но понеже изплашеният кон бе объркал посоката, а децата дебнеха скрити зад дърветата, тя го отведе до жилището на свещеника.

Тя го водеше по уличката между поповата градина и Клембови, тъкмо когато органистовата бричка излезе пред къщата им, която беше в дъното на двора. Органистката се беше качила на бричката, а пред къщи Яшо се целуваше с другите си домашни.

— Доведох коня, че го плашеха децата… — започна несмело Ягуша.

— Мъжо, я извикай Валек да дойде да го прибере! Ах, ти простако неден, така ли зарязваш сам коня, та да си строши краката нейде, а? — нахока органистката ратайчето.

Като забеляза Ягна, Яшо хвърли само поглед към родителите си и й подаде ръка.

— Сбогом, Ягушо.

— На училище ли заминаваш вече?

Като че ли тиха скръб притисна сърцето й.

— Ще го изпратя да се учи за свещеник, Боринице! — надуваше се горделиво майка му.

— За свещеник!

Тя метна учуден поглед върху него. В това време той сядаше на предното седалище гърбом към конете.

— По-дълго ще гледам Липци! — рече той, като обхващаше с нежен поглед зеленясалите стрехи на бащината си къща и светналите в роса и отрупани с цвят градини.