Владислав Реймонт - Селяни

— Па може и да го пуснат! — повтори си тя по-високо, като че с мисълта си вече излизаше и чакаше, но без радост, без унеси с някакво скрито в душата тревожно нежелание. — Нека се върне! Мене какво ми влиза в работа! — дръпна се тя нетърпеливо.

Старият забъбра нещо…

Тя с отвращение се обърна гърбом към него и не му даде да яде, ако и да знаеше, че за ядене бърбори.

— Веднъж да пукнеш! — ядоса се тя внезапно и за да не го гледа, излезе пак на отвода.

Покрай вира бухаха перални и тук-там се червенееха между дърветата и перачки. Сух лекичък вятър едва докосваше зелените върби и те се поклащаха сегиз-тогиз. Слънцето току щеше да излезе иззад белите облаци, локвите вече започваха да блестят и по гладката повърхност на вира играеха златисти трепети. Дъждовните мъгли вече се разнесоха, над сивите каменни огради все повече се надигаха в ясния простор цъфналите градини като грамадни цветни снопове, лъхащи благовоние и пълни с птиче чуруликане. Воденицата силно тракаше, от ковачницата се разнасяха звънки, резки удари на чукове, а човешките гласове и целият този шум от приготовленията напомняше жужене на пчели всред овошки.

„Па може и да го видя!“ — мислеше си тя и излагаше лице на вятъра и на росата, която капеше от листата и от отцежданите цветове.

— Ягушо, ти няма ли да идеш да работиш? — вресна й от двора Южка.

Тя и не помисли да се противи: взе мотиката и отиде при работничките. Силата и желанието да се опира я напуснаха и дори с удоволствие се подчини на заповедта, която я изтръгна от мисленето и неизвестността. Само чудна тъга я пронизваше, та чак сълзи пълнеха очите й, а душата й се устремяваше неизвестно къде. Тя заработи тъй чевръсто, че работничките останаха много назад, но не спираше и не искаше и да знае за Ягустинкините остроти, нито пък виждаше очите на жените, които все я заглеждаха като притаени за хапане кучета.

Понякога само се изправяше изведнъж, както някоя натегнала от цвят круша на межда, докосната от вятъра, се изправи, разлюлее се малко и гледа света с хиляди очи, плаче с бели, миризливи цветни листенца по развеяните зелени жита и си спомня може би за лютите студове.

Ягуша си мислеше понякога за Антек, но по-често заставаха в паметта й пламналите очи и червените устни на Яшо, милият Яшов глас отекваше тъй сладко в сърцето й, че скърбите й отлитаха, в душата й се проясняваше и тя, наведена над реда, с всичката сила на копнежа се залавяше за тия спомени. Защото по природа беше като гъвкаво стъбълце или див хмел, които винаги трябва да се заловят за някой клон или пък да се увият около строен дънер, за да могат да растат, цъфтят и виреят; иначе, оставени без опора и на себе си, те лесно загиват.

А работничките, като се нашепнаха до насита за нея, отметнаха от глави забрадките и шаловете си, защото стана много топло, и взеха да разговарят по-живо, по-често да се протягат и с по-голям копнеж да поглеждат за пладне…

— Козеловице, ти си по-висока, я виж няма ли ги мъжете по тополовия път!

— Ни се видят, ни се чуят! — отвърна тя, като напразно се изправяше на пръсти.

— Ти па много скоро искаш!… Преди мръкване не ще могат да стигнат… Доста път си е…

— Па и пет кръчми на кръстопътищата! — рече на подбив Ягустинка.

— Сиромаси, горките, кой ще ти мисли за кръчми сега!

— Толкова време са гладували, настрадали са се.

— Лошо им е било, отспали са си на топло и са си отяли до воля…

— Ами, добре им е било като на прасета коприва с плява.

— И сухи картофи да бяха яли, ама свободни да си бяха — рече Гжельовица.

— Ама че сладка е тая свобода!… Ех, на сиромаха това си и остава от нея, че може свободно да псовиса от глад, където му се прище, че за това нито ще го глобят, нито стражар ще го откара в затвора!… — отвърна тя.

— Истина ви казвам, истина, ама и затвора си е затвор!…

— Не е все едно грах с пръжки и гола чорбица! — подкачаше се Ягустинка, та всички прихнаха да се смеят.

Филипица й отвърна нещо, но де можеше да удържи срещу такава устатница и такова лапацало? Ягустинка й наговори каквото й дойдеше на устата, па забъбра против воденичаря, че на вересия дава мухлясал булгур, а ако си купи човек с пари, на кантара ще го излъже. После пък заедно с Козеловица забъбраха против цялото село, като не пропуснаха дори и свещеника: превличаха всекиго през злите си езици като през остри тръни…

Гжельовица се опита да защити някои, но Козеловица я сгълча:

— Ти си готова да защитиш дори и такива, дето черкви обират…