Владислав Реймонт - Селяни

— Навярно копиле! — излая Ягустинка, която стоеше отстрани.

Момичетата не й обърнаха внимание, защото тъкмо тогава дойде та седна Петрек и заразправя разни истории: че циганите имат свой цар със сребърни копчета и тъй го слушали, та дори и на смях да кажел да обесят някого, веднага го обесвали.

— Цар на крадците, такъв властник, а кучета насъскват по него — шепнеше Витек.

— Кучешко семе, поганци загубени! — изръмжа старата, приближи се към другите и започва да разправя как циганите крадат деца по селата.

— А за да станат черни, къпят ги в отвара от елхови кори, та после и майка им не може да ги познае, а ония места, дето са миросани децата при кръщаването, трият ги с тухла до кокала чак… и просто на дяволчета ги превръщат.

— Па навярно и такива магии и уроки могат да правят, дето страх да те побере — писна някоя.

— Истина, само да ти духне циганка, и лакът дълги мустаци ще ти пораснат.

— Смеете се вие!… Казват, че един мъж от слупска енория насъскал кучетата по тях, а една от циганките само мярнала някакво огледало пред очите му и човека си ослепял…

— Разправят, че могат да превърнат човека в каквото си щат, дори в животно.

— Като се напие някой, той самичък най-добре се превръща в свиня.

— Ех, ами оня от Модлица, дето беше лани тука на събора, не лазеше ли на четири крака и не лаеше ли като куче?…

— Дявола е влязъл в него, нали свещеника му го изгонва.

— Божичко, какви ли работи няма по света, та косата ти да настръхне!…

— Защото злото се притайва навред като вълк около овци.

Сърцата на всички изтръпнаха тревожно, те се скупчиха още по-гъсто, а Витек, разтреперан от страх, зашепна тихичко:

— И у нас нещо иде да ни плаши…

— Не дрънкай глупости! — скара му се Ягустинка.

— Смея ли да дрънкам току-тъй, нали нещо ходи по конюшнята, присипва храна на конете, те пръхтят… и зад сенарника ходи, нали видях как Лапа стърчеше натам, ръмжеше, въртеше опашка и се умилкваше, а никого нямаше… Това ще да е душата на Куба, тя дохожда… — добави той по-тихо, като се озърташе на вси страни.

— Душата на Куба! — шепнеше Южка, като се кръстеше час по час.

Всички се разтрепераха, тръпки ги побиха, а като скръцна някаква врата, подскочиха и изпищяха. Ханка беше застанала на прага.

— Петрек, къде се спряха циганите?

— В черквата казваха, че в гората се спрели, зад Бориновия кръст.

— Трябва да се пази нощеска, да не би да измъкнат нещо.

— В близки места като че ли не крадат.

— Както им попадне. Преди две години пак там бяха спрели и на Сохови свинята бяха измъкнали… Не гледайте вие това, че са близко! — предупреждаваше Ханка и когато момичетата се разотидоха, тя наглеждаше ратаите да затворят добре обора и конюшнята, а на връщане назърна в другото отделение да види дали си е дошла вече Ягна.

— Я тичай, Южко, за Ягна да се прибира, че днес няма да оставя вратата цяла нощ отворена.

Но Южка съобщи скоро, че у Доминиковичини е тъмно и че по селото почти навред спят.

— Няма да го пусна това миткало, нека поседи до заран вънка! — заканваше се тя, като подпираше вратата.

Може да беше вече доста късно, когато Ханка чу да се бута на вратата и стана да отвори, но едва не отскочи назад: Ягна лъхаше страшно на водка. Трябва хубаво да беше пияна, защото дълго пипа за ръчката на вратата, па се чуваше и как се препъваше о къщните предмети и как се строполи отведнъж на леглото си.

— Брей! И на събор по-хубаво не би си пийнала, тц, тц, тц!…

Но не бе й речено да прекара спокойно тая нощ, защото още в зори се вдигна такъв писък и плач из селото, че и който още спеше, изтичваше по долни дрехи на пътя от страх да не би някъде пожар да има…

А то Балцерековица и дъщерите й се късаха от рев, че им откраднали коня от обора.

За миг цялото село се събра пред дома им, а те вдигаха гълчава и разправяха унесено, през плач и вайкане, как призори Мариша отишла да подтури храна на коня и гледа: вратата отворена, конюшнята празна и коня го няма при яслите.

— Помогни ни, Исусе милостиви! Помогнете ни хора, помогнете! — ревеше старата, като скубеше косата си и се блъскаше в оградата като спъната птица.

Дотърча помощникът, изпратиха и за кмета, но го нямало в къщи, дойде след доста време, като едвам се държеше на краката си: беше пиян, одряман и съвсем не на себе си, защото забърбори нещо и почна да разпъжда народа, та помощникът трябваше да го накара да се махне.

Но и без това малко му обръщаха внимание при тая тежка грижа, която като камък притисна всички души; те слушаха разказите на клетите жени и тъпчеха от конюшнята до пътя и обратно, без да знаят какво да правят, безпомощни и страшно изплашени, докато една се провикна: