Владислав Реймонт - Селяни

То беше нещо обикновено, както всяка година през първите дни на пролетта, и никой не се чудеше на това, нямаше време да размисля, тъй като зората пъдеше народа на работа и чак късен мрак го връщаше у дома, та едвам стигаше време на хората да вечерят и да си починат малко.

Поради това и Липци бе пусто по цели дни, под охраната само на старците, кучетата и градините, които все по-гъсто забулваха къщята. Понякога само някой просяк преминаваше, съпровождан от кучешки лай, или пък кола дохождаше на воденицата и улиците пак опустяваха, а онемелите къщи назъртаха с напечените си прозорчета през овошките към безкрайните полета, които като море от ниви обграждаха цялото село, към полята, прегърнали като родна майка дечицата си в скута и ги държаха в хранителна прегръдка до пълната си гръд.

То се знае, че що бяха дни, все бяха работни, топли, оросявани с дъжд, веднъж дори пухкав сняг заваля и посиви полята, но за кратко, защото слънцето веднага го глътна — ето защо не бе и за чудене, че в село затихваха свадите, крамолите и всички големи разправии: работата запрягаше всички в корави яреми и навеждаше главите им към земята.

И вече всяко утро, щом роената зора разтвореше сивите си очи и първите чучулиги запееха, селото ставаше на крак, вдигаше се шум, хлопаха се вратни, понасяха се детски плачове, крякане на изкарвани на паша гъски и веднага извеждаха и запрягаха конете, момчетата караха плуговете, товареха картофи на колите и тъй бързо се разнасяха низ полето, че след няколко мига в селото наставаше пак тишина и пустота. Дори в черква почти никой не стъпваше, та музиката на органа се разнасяше из празния храм, разливаше се из по-близките ниви и чак когато зазвънеше камбанката, народът коленичеше на утринна молитва.

Всички излизаха на работа, а почти не се забелязваха из нивите; едва като се призре човек по-внимателно, можеше да види тук-там плугове, напънати в работа коне, някъде кола на слога и жени, които като червени гъсеници се движеха из просторните поля, под ясното и високо небе.

А наоколо, от Рудка, от Воля, от Модлица, от всички села, които изпъкваха с кичурите на градинските дървета и с белите си стени през синкавия въздух, се разнасяха пълните с провиквания и песни екове на работата. Докъдето око стигаше зад граничните могили, навсякъде се виждаха мъже да сеят, плугове да орат, хора да садят картофи, а по песъчливите ниви се вдигаше вече прах след браните.

Само липченските земи лежеха във вкочаняла тишина, печални и заглъхнали като безплодни ветровити места или като съхнещи всред млада гора дървета. Защото бяха изоставени като сираци и лежеха, боже мой, почти неразорани, защото женските ръце не можеха да свършат и колкото за десет мъже, макар че цяло село се трудеше и потеше от зори до мръкнало.

Какво можеха да сторят сами? Залягаха само около картофите и лена, а по останалата част от полето се привикваха все по-шумно яребици или често подскачаше зайче, и то тъй бавно, че можеше да се преброи колко пъти се бялваше задницата му при тичането из есениците. Враните на цели ята пълзяха по угарите, които се простираха лениво под слънцето и напразно чакаха човешка ръка.

Каква полза за народа, че настъпваха чудно хубави дни, че ставаха в утрини като окъпани в сребро златни потири, че бяха зелени и миришеха на билки, затоплени и пеещи с птичи гласове, че всеки ров бе позлатен от жълтурчета, че всяка межда се пъстрееше като панделка, обшита с парички, а ливадите сякаш поръсени с цветове от розови пухчета, че всяко дръвче бе набъбнало от зеленина и в цял свят напираше такава пролет, та изглеждаше, че цялата земя кипи и клокочи от този пролетен растеж!

Какво от това, когато нивите Лежеха неизорани, непосети, необработени като здрави и силни ратаи, които само се протягаха на слънце и прахосваха цели седмици на вятъра, а на тучните плодородни ниви вместо жита се жълтееше саморасъл синап, тръни виреха нагоре глави, лобода се люлееше по трапчините, пирей се ръждавееше, по есенните орници никнеха разни бурени, а по стърнищата стърчеха мащерки и високи лопени и като самонадеяни жени се ширеха из полетата! Всичко, което тлееше притаено и до това време живееше в страх, сега бързо се разрастваше, пробиваше си буйно път из браздите към лехите и завладяваше нивите.

Дори някакъв страх вееше от тия напуснати ниви.

Изглеждаше, като че ли горите, наведени ниско над угарите, си приказваха учудено, като че ли потоците по-плахо се провираха между пустите места, а вече отрупаните с бели пъпчици трънки, крушите по слоговете, прелетните птици или някой странник от чужди краища, дори поставените като на стража крайпътни кръстове — всичко това се оглежда в почуда и пита ясните дни и пустите неизорани ниви: