Владислав Реймонт - Селяни

Те тръгнаха към кръчмата, като проклинаха и камъните в Липци.

— Добре стори, Ханушо, нищо няма да ти направят. Божичко, дори покойния дворянин, ако и да имаше право, и той никога, ама никога не ме е навиквал така…

Той дълго не можа да забрави обидата.

Веднага след пладне една жена дойде у Боринови и каза, че били още в кръчмата и че помощникът се затекъл да доведе Козеловица.

— Ще хванат тоя, що клати гората! — засмя се Ягустинка.

— Навярно за вършини е отърчала в гората!

— Във Варшава е от вчера, за деца отиде в болницата, две ще докара да ги гледа, от тия, подхвърлените…

— Да ги умори от глад като ония преди две години.

— Може и по-добре да е за тия сироти, няма да се влачат цял живот като кучета…

— И копилето е човек… тежко ще отговаря тя пред бога.

— И тя не е искала да ги мори с глад, самата тя рядко има да се наяде хубаво, та откъде да вземе за децата…

— Плащат й за издръжката, не ги гледа от добро сърце! — рече строго Ханка.

— Петдесет злоти на едно за цяла година, голяма работа…

— Не е то голяма, че веднага ги изпива, а после дечицата умират от глад.

— Не всички умират: та не изчува ли се така вашия Витек, па и другото, дето е ратай в Модлица!

— Защото свекър ми взе Витек още такъв е сополанко, та се изхрани у нас. Така беше и с другото.

— Нима се застъпвам за Козеловица?… Казвам само каквото мисля. Трябва и тя, жената, да подири някаква печалбица, че няма какво да сложи в гърнето.

— Така си е, няма Козела, няма кой и да открадне.

— А пък с Агата се излъга: вместо да умре бабичката, оздравя си харничко и си излезе от нея. Сега се оплаква по селото, че Козеловица всеки ден й надумвала, че не бързала да умре, само и само да я ощетяла.

— Сигурно ще се върне пак у Клембови: къде другаде ще се подслони?

— Не ще се върне: жалба й останало към роднините. Клембовица не й се щеше да я изпусне, че и постелки си има старата, па и някоя пара спестена, но тя не иска да остане; пренесе си раклата у помощничката и гледа само къде би могла да си умре спокойно.

— Ще поживее тя още, па сега във всеки дом ще може да върши някаква работа, макар гъските да изкара на паша или кравите да понагледа. Ягна къде се е пак дянала?

— У органистови навярно, на момата им якички везе.

— Време ли е за забава, като че се е свършила работата в къщи!

— Още от празниците все там си седи — оплака се Южка.

— Ще я наредя аз нея, та ще ме запомни… Подай ми детето! — рече Ханка.

Тя го взе при себе си и щом разтребиха след обеда, натири всички по работа. Остана самичка в стаята и слушаше как децата си играят под прозореца, нагледвани от Билица, а в другото отделение Борина лежеше както винаги самичък, гледаше промъкващата се през прозореца ивица слънчева светлина, движеше пръстите си в нея и тихичко си приказваше нещо като някое оставено само дете.

И по село зацари пустота, защото настана чудесно време и всеки, който можеше да се движи, излезе на работа в полето.

Времето се бе задържало още от празниците и всеки ден беше все по-топло и по-ясно.

Дните вече ставаха по-дълги, със замъглени и сиви утрини, тихо затоплени пладнини, привечер с разпалени зари на слънцето — дни на същинска пролет.

Някои от дните се мъкнеха тихичко като разискрени на слънцето потоци, възхладнички като тях и като тях прозрачни и разиграни по бреговете, празни и синкави, тук-там само жлътнали се от млечка, бялнали се от парички или пък позеленели от върбовите филизи.

Идваха и напълно топли дни, нагрени, възвлажни, къпани в слънце, лъхащи свежест и тъй напоени с растеж, тъй набъбнали с пролет, тъй опити със сила, че когато вечерно време утихваха птичите гласове и селото заспиваше, сякаш се усещаше напорът на корените в земята и извисяването на стъблата и се чуваше тихото шумолене на разпукващите се пъпки, устремът на растежа и гласовете на създанията, които излизат на божия свят…

Имаше и други дни, съвсем различни от тези.

Без слънце, замъглени, сивосинкави, ниски, забулени от коремести облаци и душни, тежки, които удряха в главата като водка, та хората се чувствуваха като пияни; дървесата се гърчеха в трепет и всяко създание, обзето от някакво умиление, се устремяваше и политаше неизвестно къде и защо, та на човека му идеше да вика, да се протяга или да се гуши, па макар и по тия мокри треви, както правеха оглупелите кучета.

Или пък дохождаха дни дъждовни още от сутринта, обвити като в погребални плащаници, та не можеше да се види нито свят, нито улици, нито схлупените къщи из мокрите овощни градини. Дъждът валеше бавно, упорито, непрекъснато; еднакви, сиви треперливи нишки като че ли се размотаваха от някакво невидимо вретено и свързваха небето и земята, та всичко се беше безропотно навело и гизнеше, вслушано в честото пършолене и шуртенето на потоците, които като бели повесма се стичаха из черните ниви.