Владислав Реймонт - Селяни

— Изпъди ги макар в градината, може да се залисат с тревата.

— Ще ги изпъдя, Ханушо, па ще ги понагледам и от враните…

Изведнъж в къщи поутихна, само шумът на дърветата влизаше отвън и нависналите по черния потон цветни хартии се полюляваха.

— Какво правят там ратаите? — попита след дълго мълчание Ханка.

— Петрек оре картофището под могилката, а Витек грапи с коня лехите за лен при Свинската долчина.

— Не е ли още мокро там?

— Мокро е, обущата потъват, като стъпи човек, ама нека се позаграпи с браната, та по-лесно да изсъхне.

— Докато се позагрее земята за сеяне, може и аз да стана…

— Ти гледай себе си сега, а работата никой няма да ти открадне!

— Кравите издоени ли са?

— Аз ги издоих, че Ягуша оставила при обора ведрата и бог знае къде се подянала.

— Все си е по селото като някое куче, никаква отмяна, ни помощ от нея. Аха, кажи на Кобусовица, че ще й дам нива да си посади зеле, а Петрек ще я натори с техен тор и ще я изоре, но по четири дена работа за една леха място! Половината ще ни отработи, кога картофите садим, а половината в жътва.

— И Козеловица иска една леха за лен срещу отработване.

— Колко от върба грозде, толко и тя ще отработи. Да си дири другаде, стига е, дето лани лая из цялото село по тате, че я ощетил.

— Както искаш, твоя е земята и волята е твоя! Филипица дохожда вчера, когато ти раждаше, за картофи.

— За пари ли искаше?

— Не, срещу работа; къде у тях пари сега, умират отглади.

— Още сега й дайте половин крина за ядене, па ако й трябват повече — като посадим, че не се знае колко ще станат. Като дойде Южка, нека й отмери, макар че и Силипи да е една работница!… Само колко да се отърве…

— Та откъде ли пък и сила ще вземе? Не си дояжда, не си доспива, а всяка година ражда.

— Съсипия, божичко, жътва още далече, а хората свършиха житото.

— Свършиха го ами! Гладува вече народа, стяга си корема и едвам кара.

— Пуснахте ли свинката?

— Опраси се до стената, ама едни хубави прасенца, пълнички като хлебчета.

На вратата се появи Билица и извика:

— Оставих гъските под храстите френско грозде. Дошъл господин Яцек за празника, па казва: „Ще се пренеса при тебе, Билица, под наем и добре ще си плащам“… Помислих си, че се подбива с такъв селянин като мене, те господата обичат тъй да се подбиват, и му викам: „Трябват ми парички, па и стаите ми са празни!“ Той се засмя, даде ми един пакет петербургско енфие, разгледа къщата, па вика: „Щом ти можеш да седиш тука, и аз ще мога, па и полека-лека ще наредим къщата, та ще заприлича на дворянски дом!“

— Гледай ти, такъв господин, брат на дворянина! — почуди се старата.

— Натъкми си легло до моето и си седи. Аз излезнах, а той пушеше цигара на прага и хвърляше зърна на врабчетата.

— Ами какво ще яде?

— Донел си канчета и все чай си прави и пие…

— Не ще да е току-тъй това, тук трябва да има нещо, такъв господин, а…

— Има, има, съвсем е смахнат! Всеки човек се грижи и гледа за нещо по-добро, па той, такъв господар, да иска по-лошо? Нищо друго не е, само ума си е изгубил — казваше Ханка и повдигна глава, понеже откъм портата се чуха гласове.

Връщаха се от кръщаването в черква. Напред вървеше Южка с детето, сложено на прикрита с кърпа възглавница под надзора на Доминиковица, след тях — кметът и Плошковица, поканени за кръстници, и най-после кривуцаше Ямброжи и не можеше да ги догони.

Но преди да прекрачат прага, Доминиковица взе детето от Южка, прекръсти се и започна по стар обичай да обикаля с него къщата, като се спираше на ъглите и казваше на всяко място поотделно:

— На изток — тук духа…

— На север — тук е студено…

— На запад — тук е тъмно…

— На юг — тук е топло…

— И навсякъде се пази от злото, душо човешка, и само на бога се надявай.

— Уж набожна, па каква е баячка тая Доминиковица! — смееше се кметът.

— Молитвата помага, ама и баенето не вреди! — пошепна Плошковица.

Влязоха шумно в стаята. Старата разви детето и го подаде на майка му тъй, както бог го бе създал, голичко и червено като рак.

— Носиме ти, майко, чист християнин с име Рохо, дадено му при светото кръщение. Да ти е живо и здраво и радости да ти донесе!

— И дванайсет Роховци да извъди! Юнак е той: така врещеше, че нямаше нужда да го щипе човек при кръщаването, па се и напиша, та сме се смели…

— Нали е от род, дето не се отказват от водката — обади се Ямброжи.

Момченцето врещеше и риташе с крачетата по юргана. Доминиковица разтри очите, челото и устата му с водка и след това Ханка го сложи на гърдите си. То засмука като смок и се усмири.