Владислав Реймонт - Селяни

Изведнъж някой я прегърна яко през кръста, та тя извика, изви се и се опита да се отърве.

— Придебнах те и няма да те пусна… ела да си пийнем малко… ела… — пошепна кметът, като не я пущаше, и я вмъкна през страничната врата в стаичката на кръчмата.

Никой не ги видя, защото беше почти тъмно вън и рядко някой минаваше по пътя.

Селото вече утихваше, разговорите замлъкваха, портите опустяваха, хората се разиждаха по домовете си, свършваха се празниците и дните на приятна забава. Делничното утро стоеше вече на прага и показваше острите си зъби в мрачините, та страх притискаше не една душа и нови грижи я връхлетяваха…

Селото заглъхна и потъна в печал, сякаш се прилепи повече към земята и се притули в онемелите градини; тук-там още седяха пред къщи, дояждаха светеното и тихо си приказваха. На друго място пък бързо се канеха да спят и припяваха молитвени песни.

Само у Плошковица беше многолюдио и шумно: бяха се събрали съседките й и разположили се на лавиците, приказваха важно помежду си. Кметицата седеше на първо място, а до нея пълната и устата Балцерековица разправяше нещо. Беше и слабата Шикорица, и вечно кресливата Бориновица, братова снаха на болния, и ковачката с най-малкото си още бозайниче дете, която разговаряше с набожната и тиха жена на помощника. Бяха и други по-първи от селото.

Седяха те горделиво и надути като квачки в полог, всички с празнични, богати вълненици, с кърпи, пуснати по липченска мода до половината на раменете, с чепци като бели дискове и гъсто набрани над челата, с щръкнали чак до ушите якички, по които всяка беше накачила всичките корали, каквито имаше. Хубаво се веселяха, лицата бързо червенееха и бликаха от доволство, оправяха внимателно вълнениците да се не измачкат и започнаха да сядат все по-близо една до друга, по-тихо да си приказват и да се одумват помежду си.

А когато дойде ковачът и каза, че се връща право от града, те вече се бяха доста развеселили. Той беше един устат, какъвто рядко ще се намери, па беше и пийнал малко и взе да измисля такива смешни работи, че те чак се превиваха от смях; къщата се тресеше, а той се смееше най-силно, та чак у Боринови се чуваше.

Веселиха се дълго, защото Плошковица на три пъти изпраща за водка у евреина.

У Боринови пък още седяха пред къщи. Ханка бе станала и седеше заедно с другите, загърната с кожух, тъй като стана хладно след залез.

Докато се виждаше през деня, Рохо им четеше от една книга, а Ханка неведнъж се вглеждаше наоколо и казваше тихичко на Южка:

— Я излез надникни към пътя…

Но нямаше никого и той чете, докато вечерта не замрачи земята, а после взе да разказва разни истории, защото им беше много интересно. Нощта ги обгръщаше, та едвам се открояваха върху бялата стена; вечерта ставаше тъмна и прохладна, звездите не бяха изгрели, глуха тишина притуляше света, само дето вода плискаше някъде и кучетата полайваха.

Натрупаха се накуп, тъй като Настка, Южка, Веронка и децата й, Ягустинка, Клембовица и Петрик бяха седнали почти в краката на Рохо, а Ханка малко по-настрана на един камък.

Разказваше той разни истории за полския народ или свещени разкази, или пък такива чудеса за света, че кой ли би ги разбрал и запомнил!

Тъй се бяха заслушали, та не смееха да дишат дълбоко, нито да мръднат от местата си, и с цялата си душа поглъщаха медените думи, както изсъхналата земя попива напоителните и топли дъждове.

А той, почти невидим за погледите, говореше с тих, тържествен глас:

— След зима настава пролет за всеки, който я чака в работа, молитва и готовност.

— Не падайте духом, защото онеправданите винаги ще победят.

— С пожертвувана кръв и с труд трябва да сеем човешко щастие и който е посеял, ще му се роди и жътва ще настане за него.

— Но който се грижи само за насъщния си хляб, той няма да седне на божията трапеза.

— Който само роптае срещу злото, без да прави добро, той по-голямо зло създава.

Дълго говори той и тъй мъдро, че не можеше да се запомни всичко, и все по-тихо и увлечено, а тъмнината го забули напълно и им се струваше, че този свещен глас излиза от земята или че е гласът на умрелите от Бориновия род, които господ в тази нощ на Възкресение е пуснал по света и сега те от старите стени на къщата, от наведените дървета, от дълбоката нощ поучават потомците си да се предпазват и опомнят.

Душите на всички се люлееха върху тези слова, които удряха в сърцата като камбани, и се понасяха в мрачни копнежи, в непонятни чудеса на бляновете.