Владислав Реймонт - Селяни

Беше вече към залез, позачервеното слънце се промъкваше над горите, по синьото небе като неизброимо стадо гъски се носеха бели облачета, нейде високо вееше вятър и клатеше върховете на ръждивите тополи, а по селото ставаше все по-многолюдно и все по-шумно от разговори: по-старите си приказваха пред къщите, насядали по праговете, момичетата лудуваха покрай вира или хванати през кръст се носеха насам-натам, пееха песнички, сновяха като червени макове или латинки между дърветата и се отразяваха във водата като в огледало; децата тичаха с дингусарите, а други вървяха по междите из полето.

Камбаните вече биеха за вечерня, когато дебелата Плошковица, като споходи най-напред Борина, влезе при Ханка.

— Бях при болния. Божичко, лежи си, както си лежеше… Заприказвах му, а той нито ме погледна. Слънцето му свети в леглото, той го граби с пръстите, като да иска да го хване в ръка, като малко дете посяга да го лови! Просто да плаче човек, какво стана с него! — казваше тя, като сядаше при леглото, но гаврътна чаша и както другите посягаше към резените кравай. — Навярно яде вече, чини ми се, че се е пооправил?

— Хубаво яде, може и на добре да върви!…

— Момчетата отидоха на Воля с петлето! — зачурулика Южка, като влезе, но щом съзря Плошковица, излезе при Ягуша пред къщи.

— Южо, време е да видиш добитъка! — викна Ханка.

— То се знае, празници като празници, ама работата не чака! Бяха и у нас с петлето… Бива си го вашия Витек! По очите му се вижда, че е добро — рече Плошковица.

— Ех, кога е за дяволии, пръв е, ама за работа с остен трябва да го буташ!

— Да ти кажа, навсякъде все едно зло са слугите. Воденичарката ми се оплакваше от слугините си, че и половин година не може да ги държи.

— Бързо си и бебета спечелват там… Пресния хляб помага!

— Хляб като хляб, но ту ратая свърши това, ту сина, оня от класовете, дойде си на отпуска, а казват, че и воденичаря на никоя не прощавал… та затова е мъчно да изкарат до година. Истина, то и слугите се държат на големо… Ето, моето момче, дето сме го взели гъските да пасе, че нали си нямаме мъжко у дома, не ме бръсне за слива и иска мляко да му давам надвечер да яде! Къде се е чуло това! — разправяше Плошковица.

— Имам и аз ратай, та знам какви са, но трябва всичко да търпя, че ще ме остави в най-голямата работа и тогава какво да започна без него с толчав имот!

— Дано само някоя не ти го прелъже — рече тя по-тихо.

— Ти да не знаеш нещо? — разтревожи се силно Ханка.

— Подочух нещо отстрана… може да лъжат, та да не разправям. Ех, дрън-дрън! А защо ли дойдох? Обещаха някои да дойдат да си поприкажем, сироти, та ела и ти… ами как, Бориновата снаха да не бъде, когато най-първите жени се събират.

Мазнеше се тя, но Ханка се извини със слабостта си, а което беше право, усети се малко пияна.

Недоволна от отказа, Плошковица отиде да кани Ягна.

Но и Ягуша отказа, че била обещала вече да иде с майка си някъде другаде…

— Иди, Ягно, иди, домъчняло ти е за мъже, а пък у Плошковица барем Ямброжи може да поназърне или някой просяк и все ще замирише на панталони… — шепнеше си седналата до стена Ягустинка.

— Пък и ти все своята си знаеш, ще кажеш на човек дума, та ще го заколиш…

— Весело ми е, та ми е драго да кажа всекиму, каквото му трябва! — подбиваше се тя.

Ягуша скочи сърдито и излезе на пътя, като се оглеждаше безпомощно и едва въздържаше плача си. Истина, че страшно й беше омръзнало!

Какво от това, че навсякъде беше празник, че хората гъмжеха по улиците, че смехове и крясъци се носеха над селото, че дори по сивите ниви се червенееха жени, а някъде и песни звънтяха?… — На нея й беше тъжно и някак тъй мъчно, та не можеше вече да изтрае. От самото утро нещо тъй я терзаеше и не й даваше мира, та се рееше по познати, по улиците, на полето излизаше и дори близо три пъти се преоблича — всичко напразно, и това не помогна: нещо все повече я тласкаше да полети нанякъде, нещо да върши, да търси нещо…

Тя и сега стана и отиде чак по тополовия път: вървеше загледана в червения кръг на снишилото се над горите слънце, вървеше през праговете от сенки и светлини, които залезът хвърляше от дърветата.

Лъхна я хладината на мрака, а тихото затоплено дихание на полята я проникваше цяла с приятен трепет; откъм село долитаха все по-тихи разговори, а отнейде си вятърът донасяше провлечен глас на цигулка, който се залавяше за сърцето като някоя отрупана със златиста роса бръмчива паяжина, разгъната в тихото пърхане на тополите, в плъзналата вече из браздите и задебнала в тръновите храсти мрачина.