Владислав Реймонт - Селяни

— Оплака се, а й е драго, очите й святкат за лудории!

— И мене лудаците до кости ме измокриха! — оплакваше се весело Ягустинка, като влизаше в къщи.

— Нима ще пропуснат някого тия обесници! — вайкаше се Южка, като се преобличаше в сухи дрехи, но въпреки страха си тя пак излезе пред къщи, тъй като по улиците чак гърмеше от гоненици и селото се тресеше от крясъци; момчетата едва не бяха побеснели от радост: те вървяха на цяла тълпа и погваха с църкалата си който им попаднеше, та помощникът трябваше да ги разгони, защото от тях хората не можеха да се покажат навън.

— Нещо не ти е добре от вчера? — шепнеше на Ханка Ягустинка и сушеше гърба си пред огнището.

— Как не, друса се в мене и все ме рита, притъмнява ми…

— Легни си. Трябва да разпариш конопено семе и да пиеш! Стреснала си се вчера! — загрижи се тя твърде, но понеже замириса на пържена колбаса, седна и тя с другите да закуси и гледаше лакомо за по-голямо парче.

— Ела си вземи и ти, господарко; с глад здраве не се поправя…

— Месо ми се в уста не туря; чай ще си сваря.

— Не е лошо, ще ти промие червата, но да си сгрееш водка с нещо тлъсто и с миризми, па да пиеш, по-скоро ще ти помогне.

— Истина, такива лекове умрял човек биха свестили… — засмя се Петрек, който бе седнал до Ягуша, поглеждаше я в очите, услужливо й подаваше всичко, каквото погледнеше тя, и все я заприказваше, но понеже тя не му отговаряше, той започна да разпитва Ягустинка за Матеуш, за Стахо Плошковия и за други.

— Как не, всичките ги видях, все на едно място са, а пък стаите им същи дворянски: високи, светли, с дъсчен под, но с желязна паяжина по прозорците, да не им се прииска да поизлязат на разходка. Па и хранят ги добре. На обед им донесоха чорба от грах, опитах я: като че ли сготвена с вехти ботуши и запържена със смазка от колата. Втора порция — пържен булгур от просо им сложиха… ех, и Лапа би вдигнал заден крак на него и не би го подушил дори. Хранят се от свое, па който си няма пари, с молитва подслажда яденето си — разказваше тя подигравателно.

— Скоро ли ще вземат да ги пущат?

— Казваха, че на Томина неделя някои ще се върнат! — шепнеше Ягустинка тихо, като поглеждаше тревожно към Ханка, а Ягна сякаш нещо я повдигна от мястото й: тя избяга от стаята още несвършила да яде и старата заговори за Козеловица.

— Върнаха се късно и с празни ръце, само дето им се малко поразкарало от изядените колбаси и се понагледали на чифлика! Казваха, че другояче миришело там, не като нашите колиби!… Дворянина им казал, че никому нищо не можел да помогне, защото то е вече работа на комисаря и на властта, па и да би могъл, не би се застъпил нито за един липченин, защото заради тях той бил най-много ощетен! Знаете, че са му забранили да продава гората, а търговците сега го разтакат по съдилища. Както казват, много псувал и викал, че щом и той ще тръгне по просия зарад селяните, тогава чума да измори цялото село!… И Козеловица още от заранта ходи по къщите да разправя това и се заканва с отмъщение.

— Шура, какво ще му направи със заплашване!

— Море знае ли човек кой кому ще намери слабото място някога, па ако ще би да е той и най-проклетия… — Тя прекъсна и скочи да прехване Ханка, която сполитна към стената.

— Господи! Да не би да дойде без време — пошепна тя изплашена, като я потътра към леглото, защото премаля на ръката й. Капки пот избиха по покритото с жълти петна лице на Ханка. Лежеше тя и едва дишаше, а старата я разтриваше с оцет по слепите очи и чак когато й подложи хрян под носа, Ханка дойде на себе си и отвори очи, само малко бе замаяна.

Другите се разотидоха по своята работа, остана само Витек и като издебна сгоден случай, започна да се моли на господарката си да го пусне да ходи с петлето.

— Върви, само че да не си изцапаш дрехите и добре да се държиш! Вържи кучетата, да не би да хукнат след вас по другите села! Кога ще тръгнете?

— Веднага след черква.

Ягустинка пъхна глава през прозореца и попита:

— Къде са кучетата, Витек? Изнесох им да ядат. Мамя ги, а няма ни едно!

— Истина, и отзарана ги нямаше в обора! Лапа! Бурек! На̀, тука! — мамеше ги той, като изтича пред къщи, но те не се обадиха.

— Трябва да са отишли низ селото, че Клембовата кучка се бесува… — обади се той.

Никому не бе дошло на ум да мисли къде са се дянали кучетата — това често се случваше. По едно време Южка чу някъде из двора глухо скимтене, но като не намери там нищо, изтича в градината, защото помисли, че Витек се разправя с някое чуждо куче. Почуди се, че не видя и там нищо: градината беше празна и скимтенето утихна; но на връщане се натъкна на Бурек, който лежеше мъртъв до страничната стена — главата му беше смазана.