Владислав Реймонт - Селяни

Витек стоеше под навеса и криеше нещо зад себе си, а едно от Гулбасовите момчета се тулеше зад плуговете, та само главата му се белееше.

— Нищо, Южо, нищо… — шепнеше Витек смутено.

— Кокошка сте натиснали… перушината още хвърчи…

— На един петел отскубнах малко от опашката, че ми трябваше за моето пиле. Ами не е нашия петел, не е, Южо! Гулбасовчето го донесе отнякъде… негов…

— Дай да видя… — рече тя строго.

Той пусна под краката й полужива птица със съвсем изскубани пера.

— Наистина не е нашия! — рече тя, като не можа да го познае. — Я ми покажи своята дяволия.

Той изнесе на светлото вече съвсем готовото петле: издялано беше от дърво и облепено с тесто, в което бяха набучени пера, та изглеждаше като живо, защото имаше надяната на пръчка и истинска глава с човка.

То стоеше на червено боядисана дъсчица, тъй сполучливо натъкмена към малка количка, че щом Витек потегли дългото процепче, петлето почна да танцува и да разперва криле, а при туй Гулбасовчето изкукурига, та чак кокошките от върлините се обадиха.

— Господи, в живота си такава дяволия не съм видяла! — И тя приклекна до него.

— Хубаво ли е, а? Догодил съм го, а, Южо? — шепнеше той с гордост.

— Сам ли направи всичко? Ти ли го измисли?

Тя не можеше да му се начуди.

— Сам ами! Йендрек ми донесе само живия петел… сам, Южо!…

— Та то като живо се движи, макар че е от дърво. Покажи го на момичетата!… Колко има да се чудят!… Покажи го, Витек!

— Не, утре ще ходим на дингус с него по селото, тогава ще го видят. Няма още клетка, за да не хвръкне.

— Нагледай кравите, па ела в къщи да го правиш, там е по-видело…

— Ще дойда, само че имам още една работа по селото…

Тя се върна пред къщи, но момичетата бяха свършили играта и вече се разотиваха, защото наставаше нощ и по къщите запалиха лампите; тук-там по небето се показваха вече и звезди и вечерен хлад полъхна откъм полето.

Всички жени вече се върнаха от града, а Ханка не идваше.

Южка приготви сита вечеря: борш с колбаси и залети с мазнина картофи. Тя запринася на пейката, защото Рохо чакаше, децата скимтяха от глад, Ягна час по час назърташе в стаята, а Витек току-що се примъкна и приклекна пред чиниите, които дигаха пара. Беше някак странно зачервен, яде малко и лъжицата тракаше по зъбите му, така му трепереха ръцете, и още си недоял, пак изтича навън.

Южка го хвана на двора пред кочината, като вземаше от чебърчетата с храната на свинете и я слагаше в полата на дрехата си. Тя настояваше да й каже за какво му е.

Той извърташе и лъжеше, но най-сетне си призна:

— Взех си от свещеника щъркела!

— Божичко, света Богородичке! Ами не те ли видя някой?

— Не. Свещеника заминал, кучетата отишли да ядат, а щъркела беше пред къщи! Мачуш видял и долетя да ми каже! Увих го с Петрековия клашник да не ме клювне и го занесох в скривалището! Само на никого да не си казала, моя златничка! След две-три недели ще го доведа в къщи, ще видиш как ще се перчи на входа и никой няма да го познае. Само да ме не издадеш!

— Ех, кога съм те издала! Чудя се само как си се решил, божичко!

— Взех моето си! Казах, че няма да го оставя, и си го взех… За това ли го опитомих, та други да му се радват, ами… — пошепна той и полетя някъде към полето.

Не след много се яви пак и седна с децата пред огнището, за да довърши петлето си.

А в къщи стана някак сънно и тъжно. Ягуша се прибра в стаята си, Рохо стоеше пред къщи заедно с Билица, който вече заспиваше, тъй силна дрямка го беше налегнала.

— Върви си у вас, че те чака господин Яцек! — пошепна му Рохо.

— Мене ли чака… господин Яцек… ей сега, отивам… мене ли?… Я виж, я виж — заекваше той слисан, вече съвсем разбуден, и тръгна.

А Рохо остана пред къщи и шепнеше молитва, загледан в нощта, в ония неизгледни небесни далнини, където чак пращеше от звездни трепети, а ниско над земята се издигаше вече силно заостреният рогат месец и пронизваше мрачините.

Лампите по къщите гаснеха една след друга като склапяни от сън очи; наоколо се разливаше мълчание, проникнато от тихото трептение на листата и от глухото далечно плискане на реката. Само у Воденичарови още светеха прозорците, там до късно се веселяха.

У Боринови вече утихна, всички си легнаха да спят, като угасиха лампата, та само около наслаганите в огнището гърнета с вечерята се лъщяха въглени и щурец цвъркаше някъде в къта. Но Рохо все седеше вън и чакаше Ханка, докато най-после към полунощ затропаха копита по моста при воденицата и не след дълго каруцата пристигна.