Владислав Реймонт - Селяни

— Свършихте ли полската работа?

— Само картофите сме посадили и граха посяхме.

— Други и толкова не са свършили!

— Ще стигнат и те; казваха, че ще пуснат мъжете къде Томина неделя.

— Кой е бил този многознайник?

— Мнозина казваха в черква! Козеловица се кани да иде да се моли на дворянина…

— Щура, да не би дворянина да ги държи в затвора?

— Да рече там, може и да ги пуснат…

— Казва той неведнъж, но не помогна…

— Само да иска, ами не ще, защото го е яд на Липци, казва човека ми… — Тя прекъсна изведнъж и наведе смутеното си лице над главичката на детето, стисната между, коленете й, та Рохо напразно чакаше да рече нещо повече.

— Кога се кани да иде Козеловица? — попита той заинтересуван.

— Още сега след пладне…

— Това ще й остане, дето ще се проветри малко и друг въздух ще погълта.

Тя не отвърна нищо, защото тъкмо тогава свърна от пътя Яцек, дворянският брат, за когото казваха, че бил малко глупав, тъй като постоянно свирел с цигулка по кръстопътищата и под крайпътните кръстове и само със селяни се срещал. Той вървеше наведен с цигулка под мишница, захапал луличка със зъби, слаб, висок, с жълта брадичка и с живи очи. Рохо излезе да го посрещне. Трябва да се познаваха, защото тръгнаха заедно край вира и седяха дълго там на камъните, като си приказваха нещо тихичко; отдавна вече бяха звънили пладне, когато се разделиха. Рохо се върна пак пред къщи у Боринови, но беше някак натъжен и гледаше мрачно.

— Изпаднал господина, та едвам го познах! — обади се Билица.

— Познавахте ли се с него? — посниши Рохо гласа си, като поглеждаше към ковачката.

— Как не… Много, много лудории правеше той като млад… Какъв изгорник беше той за момите… ни една не пропусна във Воля… помня добре какви коне впрягаше… как живееше… помня… — казваше старият със заекване.

— Но и тежко наказание е получил за това, тежко! Ти ще си най-стария в селото, а?

— Ямброжи може да е по-стар, че откак го помня, той все стар си беше.

— Сам си казва, че смъртта го е забравила! — намеси се ковачката.

— Оная костеливата не забравя никого, само че го е оставила да се съсипе повече, защото е корав, разбира се… лъже на провала… разбира се… — заекваше тихо Билица.

Помълчаха дълго.

— Помня кога в Липци имаше всичко на всичко петнайсет къщи с имот — започна отново Билица, като протягаше нерешително ръка към Роховата табакера.

— А сега са четирийсет! — рече Рохо и му я подаде.

— И нови вече чакат да се делят, годината плодовита-неплодовита, народа всякога еднакво се размножава, истина… а земята не расте… още някоя година и няма да има за всички… — Той често закиха.

— А не е ли вече тясно в селото и днеска! — рече ковачката.

— Така си е, а като се изженят момчетията, за децата им и по една морга няма да остане, ами!…

— Тогава другаде трябва да идат! — забеляза Рохо.

— С какво ли ще тръгнат? С голи ръце да ловят вятъра ли?

— А немците не откупиха ли дворянския имот в Слупи и сега се селят… по шейсет морги на едно селище — казваше твърде тъжно Рохо.

— Истина… приказваха за това… ама немците са друг народ, учени са и богати, заедно с евреите търгуват и от хорската беда дебелеят… Я нека се заловят с голи тояги за земята като нашите селяни, не биха издържали и три сеитби… и земята, която са закупили. В Липци е тясно, народа се задушава, а онзи има толчави полета, че току-речи на угар си лежат… — и той посочи дворянските земи зад воденицата, които се простираха по хълма, дето се чернееха копи от лубиново сено.

— При гората ли?

— И тия току до нашите, само да ги купят, трийсет стопанства биха могли да си отмерят там като нищо… трийсет… ама ще ли да ги продаде дворянина, като не му трябват пари?… такъв богаташ…

— Какъв ти богаташ! Вие се за един грош като риба на сухо, та взема на заем от селяните и където му попадне. Евреите го душат за своето, дето са дали за гората, данъци има да плаща, на прислугата си не плаща, още за Нова година не са си получили платата, всякъде е задлъжнял, а отде ще вземе да ги даде, като властта му забрани да сече гората, докато не се погоди със селяните? Не, няма той да се задържи дълго във Воля! Казваха, че вече търси купувачи… — неочаквано се разприказва жената на ковача, но когато Рохо пожела да изтръгне нещо повече от нея, тя някак засече, откачи се как да е от него, свика децата си и си отиде.

— Много трябва да знае от мъжа си тая, ама я е страх да се отпусне… Така е то, съседната земя до нашата плодовита, ливадите два пъти се косят, то се знае… — мислеше си на глас старият, загледан в нивите при гората, дето зад копите се виждаха покриви на чифлишки сгради, но Рохо не слушаше, защото видя Козеловица, че се е спряла с други жени до вира, и забърза към тях.