Владислав Реймонт - Селяни

— Приготви веднага конете! — нареди Ханка и като натъкми за мъжа си една торба със светено, дето едвам можеше да я повдигне, взе да се облича за път.

Конете вече чакаха пред къщи, когато долетя запъхтяна Ягустинка.

— Откога съм те зачакала!…

— Хапнахте ли си вече светено? — въздъхна жално тя, като поемаше с нос.

— Ще се намери и за тебе, седни да си хапнеш нещичко…

То се знае, че нямаше нужда да канят повторно изгладнялата сирота. Тя се нахвърли като вълк върху ястието и помете всичко, каквото й бе сложено.

— Знаял си е дядо господ защо е създал прасляка! — шепнеше тя, като си похапна. — Чудно е само, че му позволяват, докато е жив, да се върдаля из калта, а като умре, по-обичат с водка да го квасят! — пускаше тя смешки по своя обичай.

— Пий наздраве, па бързо, че окъсняхме.

И докато види човек, заминаха. Ханка вече от колата поръчваше на Южка да не забравя баща си, та момичето веднага наситни от светеното в чиния и му занесе. Той нито се обади на приказките й, нито я погледна дори, но лакомо изяде всичко, каквото му втикна в устата, и както винаги, гледаше непрекъснато с мъртъв поглед. Може би и повече би изял, но на Южка й омръзна и тя изскочи вън да гледа как току-речи от всяка къща излизаха с коли и пеши натоварени с торби жени; петнайсетина каруци се поточиха към града, а покрай изкопите на пътя отиваха облечени с червено и с вързопи на рамо жените.

Когато заглъхна и последният тропот от колите, в селото настана чудна печална тишина и пустота; денят се повлече бавно, глухо мълчание зацари из улиците — нито обикновените по такова време разговори, ни песни, ни хора, само дето татък покрай вира се щураха деца и замеряха с камъни по гъските.

Слънцето се издигаше и заливаше със светлина света, топлина наставаше, та вече и мухи забръмчаха по стъклата, обезумели от радост ластовици прорязваха прозрачния въздух, вирът светеше в пламъци, а дърветата, сякаш облени в зеленина, блестяха от свежест и разливаха медена миризма. Откъм обширните, плувнали в лазур полета понякога полъхваше възхладен, пропит с дъх на пръст и с чуруликане на чучулиги ветрец; по целия свят се носеше пролетна тиха наслада, а откъм едвам видимите в далечината, замъглени от слънчевия пожар села долитаха понякога мощни провиквания и гърмежи с пищови.

Само в Липци бе тъжно и жално като след погребение, пуснатият на водопой добитък се влачеше на воля по улиците, чешеше се о дърветата и поревваше към раззеленелите се поля. Бяха пусти и портите на дворищата и само тук-там пред разтворените къщя някои се припичаха на слънце до белите стени, а някъде на отворените прозорци се решеха момичета и насядали по праговете бабички пощеха децата.

И така си течеха часовете в сънна и печална тишина, понякога вятърът разлюляваше дърветата, та зашумяваха тихичко, навеждаха се към къщите и сякаш плахо назъртаха в празните стаи, или ято врабци прелитаха с врява от градините на пътя, или пък се разнасяха откъслечните гласове на децата, които отпъждаха враните от малките пилета.

Божичко мой, не беше тъй други години на този ден!…

Слънцето се качваше вече към пладне над комините, когато Рохо дойде у Боринови, видя болния, поприказва си с децата и седна пред къщи на слънце. Той попрочиташе нещо в една книга и внимателно следеше по улиците. Не след много дойде жената на ковача с децата си, посети баща си и приседна пред къщи.

— Човека ти у дома ли си е? — попита след малко Рохо.

— Не е!… Отиде с кмета, в града.

— Цялото село е там днеска.

— Ами да се позарадват на светено, клетите.

— Ти не отиде ли с майка си? — попита той Ягна, която излизаше.

— Каква работа имам там! — И тя излезе на портата, като поглеждаше печално към полето.

— Нов вълненик е облякла днеска! — пошепна с въздишка Магда.

— Маминия, не го ли познаваш, а? И коралите всички е накачила, па и ония големите кехлибари, и те нали от мама останаха! — обясняваше нажалено Южка. — Само забрадката й си е нейна…

— Така си е, толкова дрехи останаха от сирота мама, на нас тате не позволи да ги барнем, а всичко даде на нея да носи и да се перчи сега…

— Ами, па още и одумва понякога пред Настка, че били изгнили и се вмирисали…

— Дано дяволско лайно й замирише, дано!

— Само тате да оздравее, веднага ще му кажа за коралите, пет дълги като камшици върви бяха останали и като най-едрия грах!

Магда не се обади повече; тя въздъхна тежко и запоска най-малкото си дете. И Южка още в същия миг се запиля по селото, Витек пред конюшнята майстореше още нещо около петлето, децата пред къщи се гонеха с кучетата пред очите на Вилица, който ги пазеше като квачка, а Рохо сякаш бе задрямал.