Владислав Реймонт - Селяни

Такъв писък нададе тя, че се струпаха всички.

— Бурек утрепан! Навярно крадци!

Тревога лъхна над тях.

— Не ще да е друго нещо, во имя отца и сина! — викна Ягустинка, като видя в същото време куп изхвърлена пръст и голяма дупка под долните греди на стената.

— Подкопали са в килера на тате!

— Такава дупка, цял кон да се промъкне!

— И в дупката е пълно с жито.

— Божичко, може още да са там разбойниците! — закрещя Южка.

Спуснаха се към Бориновото отделение, Ягуша вече я нямаше там, само старият лежеше с лице към стената, а във винаги мрачния килер сега беше видело, през дупката нахлуваше светлина, та лесно забелязаха как всичко беше разбъркано като боб и зеле, разпиляно жито и смъкнати от прътите дрехи се търкаляха по земята. Дори и пасма прежда и вълна имаше изкъсани и разбъркани там. Не можеше веднага да се разбере какво липсва.

Но Ханка веднага разбра, че това е работа на ковача и пламна в огън при мисълта, че ако се бе забавила още един ден, той щеше да намери парите и да ги вземе… Тя се наведе над дупката, като скриваше от другите доволството си и проверяваше нещо под елечето си.

— Дали не е изчезнало нещо от обора? — рече тя, като че ли сепната от подозрение.

Добре, че никъде нищо не бе изчезнало.

— Вратите бяха добре затворени! — обади се Петрек и скочи веднага в картофената яма, отвали от входа й грамадния вързоп сено и измъкна скимтящия Лапа.

— Разбира се, че крадците са го хвърлили там, но чудно е как такова зло куче се е дало…

— И никой през нощта не е чул лаене!

Известиха на помощника за станалото и в един миг се разчу из селото, та дотърчаха да видят, да се възмущават и да обсъждат. Градината се напълни с хора, натискаха се като пред изповедница, всеки втикваше глава в дупката, казваше си думата и внимателно разглеждаше Бурек.

Пристигна и Рохо и успокои разплаканата и разпискала се Южка, която разправяше на всеки поотделно как е било, после отиде при Ханка, легнала пак в леглото си, но някак много по-спокойна…

— Уплаших се да не си се стреснала от това! — започна той.

— Ех… нищо, слава богу, не е взел… Много късно е дошъл… — понижи тя гласа си.

— Сещаш ли се кой е?…

— Главата си бих дала, ако не е ковача.

— Навярно нещо съгледано е търсил.

— Разбира се, но му се изплъзна от ръцете, само на тебе казвам…

— То се знае, трябва да го хванеш на мястото или свидетели да имаш… Тц, тц, какво човек не прави за парата!…

— Дори и на Антек не казвай, драги Рохо! — молеше го тя.

— Знаеш, че не съм такъв, дето изказва доверени работи, а по-лесно е да убиеш някого, отколкото да го родиш. Знаех, че е измамник, но за такова нещо не бих могъл да кажа.

— Той може и най-лошото да направи, знам го аз добре него…

Дойдоха кметът и помощникът и започнаха да оглеждат подробно, като запитваха Южка за всичко.

— Да не беше в затвора Козела, бих си помислил, че е негова работа… — шепнеше кметът.

— Тихо, Петре, че Козеловица идва насам — смушка го помощникът.

— Изплашили са се, защото като че ли нищо не са отмъкнали.

— Ами ще трябва да се извести на стражарите… нова работа ни отвориха тия дяволи, човек и празниците не може спокойно да прекара…

Помощникът внезапно се наведе и вдигна един окървавен железен прът.

— С това са утрепали Бурек!

Желязото мина от ръка на ръка.

— Това е желязо, от което коват зъбци за грапи.

— Може и от Михаловата ковачница да са го откраднали.

— Ковачницата още от петък е затворена.

— Трябва да се попита ковача дали му е изчезнало такова желязо.

— Може да са го откраднали, може и със себе си да са го донели, кмет ви говори тука, а ковача не е у дома си, па какво ще правим, това си е наша работа с помощника! — извиши кметът глас, като кресна да не се трупат без работа и да си вървят по домовете.

Никой не се уплаши от него, но понеже беше време за черква, скоро се разотидоха, па и другоселци вече се точеха като гъски покрай плетищата и каруци все по-често трополяха по моста.

А когато си отидоха всички, Билица се измъкна в градината и почна да оглежда кучето си, да го кара да стане и да му приказва тихичко.

И къщата опустя, отидоха на черква. Само Ханка остана в постелята, като повтаряше молитви и мислеше за Антек, а понеже беше тихо, че старият бе извел децата на пътя, тя заспа дълбоко.

Настана вече пладне, хубаво се затопли и беше тъй тихо, че дори песните на богомолците се носеха навън и бръмчеха по прозорците на къщите. Камбаните вече биха „со страхом божим“, а тя още спеше. Събуди я тропотът на колите по изровения път, защото беше обичай на втория ден на Великден да се надпреварят кой пръв ще стигне у дома си, та натъпканите с хора коли на другоселците и шибаните с камшици коне току се мяркаха през дърветата. Тъй силно препускаха, че къщата се тресеше и всичката врява от тропот и смехове прелетя като вихър.