Владислав Реймонт - Селяни

Вървеше тя напред, без да знае какво и накъде я носи.

Въздишаше дълбоко, понякога разперваше ръце, понякога безпомощно се спираше и оглеждаше с пламнали очи, сякаш търсеше за какво да закачи измъчената си душа, но вървеше по-нататък и нижеше слаби и неуловими мисли като ония светли нишки по водата, които не могат да се хванат, защото мътнеят и се изгубват в сянката на реката. Гледаше тя в слънцето, без нищо да види, а редиците тополи, които се навеждаха над нея, й се струваха като смътни спомени… Само себе си тя чувствуваше силно, както и това, че нещо я разкъсва до болка, та й идеше да крещи, да плаче, че я подема някъде и би се заловила за ония полетели към запад птици и би хвръкнала накрай света. В душата й се набираше някаква тъй парлива сила и тъй пълна с плач, че сълзи пълнеха очите й и огньове се разливаха по тялото й. Тя късаше лепкавите израстъци на тополите и разхлаждаше с тях пламналите си уста и очи…

Понякога сядаше под някое дърво и свита, опряла лице на длани, потъваше безпаметно в себе си, като се притискаше до дънера, протягаше се и едвам дишаше…

Сякаш пролетта запяваше и в нея своята гореща песен, та и в нея нещо бушуваше и нещо ставаше, както става напролет в тия хлебородни ниви още под угар, както пее в дръвчетата, опиянени от силата на растежа, и както избуява навред, когато изгрее първото слънце…

Тя цяла трепереше, очите й пареха, а отмалелите й крака се огъваха безволно и едвам се държеха. Идеше й да плаче, да се смее, да се търкаля по избуялите меки и окъпани в хладна бисерна роса жита, ту пък я обземаше безумно желание да скочи в тръните, да се промъква през бодливи шубраци и да усети дивата и сладка болка от дращене и блъскане.

Изведнъж тя свърна назад и като чу звуци на цигулка, залетя се нататък. Хей, така се завъртяха в нея тия звукове, обзе я такава омайна сладост, че би се втурнала да танцува в навалицата на гръмналата кръчма, в тълпата, дори в пиянство, па ако ще и съвсем да се погуби, хей!…

По пътеката от гробищата към тополовия път, обляна цяла от червения пожар на залеза, вървеше някой с книга в ръка и се поспирваше под белите брезички.

Беше Яшо, синът на органиста.

Тя искаше да го погледа иззад дърветата, но той я видя.

Не успя да побегне дори, краката й сякаш зараснаха за земята, не можеше и очите си да откъсне от него; той се приближаваше усмихнат, между червените устни бляскаха зъбите му, беше строен, висок и с бяло лице.

— Като че ли не ме позна, Ягушо!

Чак сърцето й се сви от този глас.

— Как да не съм те познала!… Само че господин Яшо сега е такъв елегантен, такъв се е променил…

— Разбира се, годините си вървят… Да не си била у някои тук по края на разговор?

— Тъй само си се разходих, нали е празник. За божиите работи ли е? — пипна тя нерешително книгата му.

— Не е, за далечни страни и морета разправя!

— Божичко, за морета! Ами тия картинки не са ли свещени?

— Виж! — поднесе той книгата под очите й и показваше.

Стоеха рамо до рамо, неволно притискаха бедрата си и докосваха ниско наведените си глави. Понякога той й обясняваше и тя вдигаше пълните си с почуда очи, та го поглеждаше, като не смееше да диша от вълнение и все повече се притискаше, за да види по-добре, защото слънцето се беше спуснало вече зад гората.

Изведнъж той цял изтръпна и се поотмести.

— Мръква се вече, да си вървим! — пошепна тихо.

— Да вървим!

Вървяха мълчаливо, почти покрити от сенките на дърветата. Слънцето зайде, синкава мрачина се носеше над полята, зари нямаше днес, само дето се виждаше между дебелите дънери на тополите златисто отражение по небето.

Светът угасваше.

— И всичко истина ли е, дето е показано там? — рече тя и се спря.

— Всичко, Ягушо, всичко.

— Божичко, такива големи води, такива светове, та не може човек да повярва.

— Има ги, Ягушо, има ги! — шепнеше той все по-ниско, като я поглеждаше тъй отблизо в очите, че тя затаи дъха си, тръпки я побиха, изпъчи гърди и чакаше да я прегърне и притисне към дървото, дори ръцете й се разтвориха и беше готова да му се отдаде, но Яшо бързо се отдръпна.

— Трябва да бързам, лека нощ, Ягушо! — И той затича към дома си.

Тя остана дълго време, без да може да се мръдне от мястото си.

— Урочаса ли ме, или какво! — мислеше си тя и се мъкнеше тежко. Главата й бе някак мътна, нещо я караше да се протяга.

Мръкваше се, тук-там запалваха лампи, а из кръчмата се носеше музика и неразбрани разговори.

Тя назърна през прозорчето в осветената стая на кръчмата: насред стоеше господин Яцек и енергично свиреше с цигулката си, а пред тезгяха се клатушкаше Ямброжи и кресливо разправяше нещо на едни беднячки, като посягаше често към чашата.