Владислав Реймонт - Селяни

Никой и не чу, че кучетата по цялото село се разлаяха, че някой викаше по улиците и хора се разтичаха.

— Подлесието гори! — изкряска някакъв глас през градината.

Всички изтичаха на пътя.

Истина беше: чифлишките сгради край гората бяха в огън; пламъци като червени храсти лумваха от тъмнината.

— И словото стана плът! — пошепна Ягустинка, като си спомни за Козеловица.

— Божие наказание идва.

— За неправдата, която ни стори! — се преплитаха гласове в тъмнината.

Блъскаха се къщни врати, хората и полуоблечени изтичваха на улицата и все по-голяма навалица се трупаше на моста пред воденицата, отдето се виждаше най-добре, та за кратко време се събра цялото село.

А пожарът с всеки миг растеше, чифликът беше на възвишението до гората, затова макар и на няколко километра от Липци усилването на огъня се виждаше като на длан. Върху черната стена на гората се преплитаха огнени езици и избухваха кървави кълбести облаци. Нямаше вятър и огънят се издигаше все по-високо, сградите пламтяха като борина, черен дим се издигаше на стълбове: и кървав, развихрен блясък като огнена река се разливаше в тъмнината и се люлееше вече над гората.

Поразителен рев раздра въздуха.

— Кошарата гори, няма да спасят много, че само една врата има.

— И копите пламват вече!

— Плевните са вече в огън! — викаха всички разтревожени.

Дотърча свещеникът, дотърча ковачът, помощникът, а най-сетне и кметът се появи отнякъде, но макар че беше пиян и едва се държеше на крака, започна да крещи и да кара хората да търчат на помощ.

Но никой не бързаше, само злобно ръмжене се надигна из навалицата:

— Да пуснат мъжете, тогава те ще идат да спасяват.

Не помогнаха ругатните, нито заплахите, нито дори плачливите молби на свещеника: народът стоеше невъзмутим и гледаше мрачно огъня.

— Кучешки синове, слуги на дворянина! — закрещя Кобусовица, издигнала заплашително пестница.

Та отидоха при огъня само кметът, помощникът и ковачът, но с голи ръце, защото не им позволиха да вземат от къщите нито ведра, нито дори пожарникарски куки.

— С дървета ще убием тогова, който тръгне да гаси! Смърт на такива кучета! — закрещяха жените като една.

А цялото село се бе вече събрало от най-старите до най-младите, чиито майки ги полюляваха на ръце да не плачат; мотаеха се като грамадна мрачна тълпа и малцина се обаждаха шепнешком, само ненаситно пълнеха очите си и въздъхваха, защото във всяко сърце напираше жестоко притаена радост, че за неправдата към липчани бог наказа дворянина с огън.

Огънят горя до късно в нощта и никой не се прибра в къщи: търпеливо чакаха края, тъй като цяло море от огън се преваляше над чифлика и удряше с грамадните си вълни в небето, запалените снопчета и шинди от покривите се разнасяха като кървав дъжд, а от развяваните като плащове в тъмнината червени отблясъци бяха почервенели върховете на дърветата и покривът на воденицата, пък вирът бе сякаш посипан с бледа жарава.

Откъм пожара долиташе тропот на коли, крясък на хора, рев и страшен ужас от унищожението, а селото продължаваше да стои като вкопан в земята зид и насищаше душите и очите си с мъст…

А откъм кръчмата се понесе пресипналият глас на пияния Ямброжи:

При тази тъй чудна новина Ханка дори се надигна от постелята, но Ягустинка я хвана навреме и пак я натисна във възглавниците.

— Та не се мърдай, нищо не гори!

— Ама така го каза, като че си се побъркал; оплакни си челото със светена вода да ти дойде ума! — каза Ханка на баща си.

— Не, Ханушо, не съм си изгубил ума, истина ти казах, че господин Яцек от вчера е заедно с мене… ами… — заекваше Билица, като се навеждаше да кихне, понеже силно бе смъркнал енфие.

— Явно е, че съвсем си оглупял! Виж дали не се връщат вече, ще ми оставят гладно детето.

— Никой не се вижда още от черква! — обясни след малко Ягустинка и се зае отново да прикътва стаята и я посипваше с пясък.

Старият кихаше усилено час по час, та дори трябваше да поседне на пейката.

— Тръбиш като на панаир в града!

— Защото му е силно енфието на господин Яцек, цял пакет ми даде… цял…

Беше още рано, през прозореца назърташе ясното и топло слънце, градинските дървета се клатеха от вятъра, а през отворената врата се пъхаха в отвода извитите шии и червените съскащи клюнове на гъските, а цяло стадо изцапани с кал и пискливи гъсета се мъчеха да се качат на високия праг. Изведнъж кучето залая, та гъските се разкрякаха, а квачките, които мътеха, закудкудякаха и почнаха да излитат от полозите.