Владислав Реймонт - Селяни

— Окъсня, Михале, гони ни сега!

— Лесно ще те стигна, куме, че за тебе тичат тука…

Едва изрече той това, и влезе помощникът.

— Петре, хайде ела, писаря и стражарите те чакат.

— Да пукнат макар, не дават на човека нито миг мира! Ех, няма що, службата по-напред…

— Отпрати ги по-скоро и се върни.

— Не ще да е скоро; и за пожара в Подлесието, па и за вашия подкоп ще се разправят…

Той изтича с помощника, а Ханка втренчи поглед в ковача и рече:

— Ще дойдат да описват, Михале, та ти им разправи там всичко.

Той дърпаше мустаците си и насочи очи към детето, уж го разглеждаше внимателно.

— Какво ще им кажа? Толкова и Южка би могла да им каже!

— Та няма да пратя момичето при чиновниците, нали не е прилично! Ще кажеш, че доколкото се знае, нищо не е изнесено от килера, а пък дали нещо друго не липсва… господ знае… и… — Тя тупна завивката, като покашля, за да не издаде подигравката на лицето си, но той скочи и излезе.

— Какъв е шмекер! — усмихна се лекичко тя.

— Къде не беше дълга кръщенката, къде я пък прекъснаха! — надумваше Ямброжи, като посягаше за шапката си.

— Отрежи му, Южко, колбаса, нека у дома си да продължава кръщенката.

— Да не съм гъска, та да гълтам суха колбаса?

— Налей си и водка, стига си надумвал.

— Умните хора казват: прави сметка на булгура, когато го сипваш в гърнето; пръстите си при работа не оглеждай, но и чашите, когато те черпят, недей брои…

— Където греховете бият камбана, там пияницата литургия служи!

Бъбреха си те, без да жалят водката, но не мина много и помощникът почна да обикаля къщите и да вика всички да отидат у кмета, при писаря и стражарите.

Това разсърди Плошковица, та се прехвана през кръста и му се озъби:

— Пет пари не давам за заповедите на кмета!… Наша ли е работа това? Да не сме ги викали? Къде имаме ние време сега да се разправяме със стражари, а? Не сме кучета, та кой кога ни подсвирне, да тичаме! Ако нещо им трябва, да дойдат и да питат! И те знаят пътя! Няма да идем! — закрещя тя, като изтича на пътя при групичката изплашени жени, които се събираха при вира.

— Хайде, мари, всяка на нивата си, па който има работа с жените, трябва да знае къде да ги търси. Ха, да имат да вземат, кога им скимне да зарязваме всичката си работа и да ходим там, да стърчим като кучета пред вратата им, тиквеници такива! — викаше тя страшно настръхнала.

Плошковица беше първа господарка след Бориновци, затова я послушаха и се разбягаха като уплашени квачки и понеже повечето жени работеха още от сутринта по нивите, селото опустя. Само тук-там покрай вира играеха деца и старици се припичаха на слънце.

Разбира се, писарят се ядоса и напсува хубаво помощника, но ще не ще трябваше да тръгне по нивите. Дълго скитаха те из лехите и разпитваха хората дали не знае някой нещо за пожара в чифлика. Толкова казваха и те, колкото и той знаеше, кой би издал пред стражарите това, което таеше за себе си?

Само си изгубиха времето до пладне, наскитаха се по кърските пътища и се изпокаляха до пояс, тъй като някъде нивите още бяха подгизнали. И всичко напразно.

Така бяха ядосани, че щом дойдоха у Боринови да описват подкопа, старшията псуваше на поразия и като срещна в отвода Билица, нахвърли се върху него с пестници и кресна:

— Ти, собачя морда, защо не пазиш, ами крадци ти подкопали къщата, а? — и започна да го псува на майка.

— Пази ти, за това си поставен, аз не съм ти ратай, чуваш ли! — отвърна му веднага старият, дълбоко оскърбен.

А писарят му ревна да си затваря устата, когато приказва със служебно лице, че за тая му вироглавост ще бъде арестуван, но старият чак побесня. Той се изправи гордо и сърдито, като мяташе поглед, кресна пресипнало:

— А ти какъв си бе? На селото служиш, селото ти плаща, върши това, що ти е заповядано от кмета, а стопаните не закачай! Виж го ти него, дрипльо неден, писарушка такава! Охранил се с нашия хляб, па сега подритва хората… и за тебе ще се намери по-голяма власт и наказание…

Кметът и помощникът се спуснаха да го успокояват, защото той ставаше все по-зъл и вече търсеше с разтреперани ръце нещо твърдо около себе си.

— Пиши ми глоба, ще платя, па ако искам, ще ти дам и да се черпиш отгоре! — викаше той.

Те не му обръщаха вече внимание, описваха всичко подробно и разпитваха домашните за подкопаването, а старецът нещо мърмореше на себе си, обикаляше около къщата, заглеждаше се по ъглите, дори ритна кучето, понеже още не можеше да се успокои.

Като свършиха, поискаха да хапнат, но Ханка заръча да им кажат, че тъкмо сега нямало ни мляко, ни хляб и че са останали само картофи от закуската.