Владислав Реймонт - Селяни

И тежка скръб я разтърси, та вече едвам задържаше сълзите и въздишките си; и се мъкнеше като някой мрачен облак, готов всеки миг да заплаче с обилен дъжд.

На няколко пъти се опита да избяга у дома си, но не успя: жал й беше да напусне шествието и затова се навираше из хората като Лапа, който постоянно търсеше в навалицата стопаните си. Не я влечеше ни към майка й, нито към брат й, който хитро се губеше из хвойните и обикаляше около Настуша, а пък друг никой не се приближи до нея, всеки бе зает с близките си. И най-после я раздруса такъв гняв, че с радост би хвърлила камък в цялата дружина и в тия зарадвани и засмени муцуни.

Добре, че излязоха вече от гората.

Последната могила беше на кръстопътя, откъдето един от пътищата завиваше право към воденицата.

Слънцето вече залязваше и студен вятър лъхна от низините, свещеникът караше по-бързо службата, защото и Валек го чакаше с бричката.

Пееха те още това-онова, но всичко вървеше пощо-защо, понеже бяха вече изморени, па и мъжете започнаха да разпитват изтихо за изгорелия през празниците чифлик, чиито окадени развалини стърчеха наблизо, освен това ставаха и интересни неща по нивите на дворянина.

Самият дворянин препускаше през лехите на сивия си кон след някакви хора, които като че ли размерваха нивите с дълги прътове, а при кръста на кръстопътя и около изгорените копи се виждаха жълто боядисани брички.

— Какво ще е па това? — забеляза някой.

— Нивите мерят, ама тия не ще да са мерачи.

— Търговци навярно, не приличат на селяни.

— Изглежда, немци са.

— Сигурно: сини клашници, лули захапали и крачоли над ботушите.

— Също като холандци от Гринбах.

Тъй си шепнеха и втренчваха любопитни погледи, но някакво глухо безпокойство започна да обзема всички, та не забелязаха как ковачът се изплъзна тихичко и почти наведен над браздите и се запъти към дворянина.

— Дали не купуват чифлика в Подлесието?

— Още през празниците казваха, че дворянина търси купувачи.

— Но господ да чува и от немци съседи!

Изоставиха по-нататъшните разсъждения, защото молебствието свърши и свещеникът вече се качваше на бричката заедно с органистовите.

Народът се раздели на групички и всички тръгнаха бавно към село, като се проточиха към пътя, или пък вървяха навървени като гъски един след друг по междите, кому както бе сгодно към дома.

Слънцето вече залезе, над земята падна здрач, а по зеленикавото небе се разпалваха огнени зари. Из ливадите зад воденицата плуваха вече бели изпарения и се провличаха като бели прежди по всички ниски места. Само щъркел тракаше силно нейде в тишината, която обгръщаше света.

Защото затихнаха дори и човешките гласове и цялото шествие полека-лека се попиваше в полята, та тук-там само се аленееше вълненик или пък бели клашници се мяркаха в падащите синкави сенки.

След малко и селото взе да се пълни и да шуми, защото навлизаха разприказвани от всички страни и всеки от мъжете се кръстеше и престъпваше отдавна невидени прагове, а мнозина се отпущаха наземи пред иконите и зареваваха с глас от щастие.

Отново поздравления, чуваха се женски и детски крясъци и разкази, прекъсвани от изблик на горещи целувки и смехове.

Разгорещените и като че ли обезумели от врясък жени почнаха да нагаждат своите страдалци на софрите, като им слагаха ястия и ги приканваха любезно.

Те забравиха нещастия и споменът за бедите и за раздялата през цели месеци ги напусна, защото всеки се радваше от все сърце на завръщането на своите, час по час ги прегръщаха, притискаха ги до сърцата си и ги разпитваха за това-онова.

А когато се нахраниха до насита, станаха и отидоха да прегледат домакинствата и да се порадват на стоката и макар че се беше вече добре стъмнило, ходеха из дворищата и градините, потупваха добитъка или попипваха с пръсти нависналите с цвят клони, като да бяха мили детски главици.

Не може да се изкаже каква веселба пламна в Липци.

Само у Боринови бе съвсем другояче.

Къщата остана почти празна. Ягустинка отърча ври своите, а Южка и Витек излязоха и отидоха, където имаше повече хора и където беше по-весело. Само Ханка ходеше по тъмната стая, като полюляваше на ръце разплаканото дете и даваше вече воля на жалбите си и на болезнените и парливи сълзи.

Но и в това не беше самичка днес, защото и Ягна сновеше също тъй из мрачния дом, разкъсвана от същите тия скърби, и също тъй се блъскаше като птица о пръчките на клетка.

Тъй чудно се беше заплело всичко.