Владислав Реймонт - Селяни

А като тръгнаха, наблъскаха се в тополовия път, понеже селското пасище беше чак отвъд гората, и потънаха във влажния и обагрян червеникаво от слънцето прах, та се чуваше само поблейване на овцете и кучешки лай из тежкия прахуляк, който бележеше посоката, където изчезнаха.

Малко след тях и гъсарите изкарваха разгаканите бели стада, ту някой извеждаше телна крава към междите, ту друг водеше за гривата спънат кон към угарите.

Но и после не утихна съвсем, защото хората почнаха да се приготвят за панаира. Трябва да бе минала около една седмица, откак се бяха върнали мъжете от затвора.

Полека-лека в Липци всичко се връщаше към старото, като след някаква лоша буря, направила големи пакости, та народът позабрави тревогите, оплакванията и съжаленията над участта си и малко по малко пак се залавяше за полезен труд.

То се знае, че не вървеше, както трябваше да върви, макар че мъжете поеха всички работи в своите корави ръце, все пак още ги мързеше да стават рано и често се излежаваха до късно под завивките; мнозина още честичко се поотбиваха в кръчмата божем за новини; този-онзи още се вееше до пладне из селото и разговаряше с приятели, а пък други вършеха само по-бързите работи, защото не беше лесно след тъй дълго мързелуване да се заловят изведнъж здравата за работа. Но от ден на ден се променяше на по-добро, от ден на ден кръчмата оставаше все по-празна и улиците пустееха, все по-силно нуждата хващаше главите, навеждаше ги към земята и ги впрягаше за тежък зноен труд.

Но понеже тъкмо днес беше панаирът в Тимов, рядко някой излизаше на работа, всички се тъкмяха за там.

Тази година преджътвеният глад започна по-рано и беше тъй тежък, че просто скърцаше из къщите, затова който имаше още нещо за продан, бързаше да го закара на панаира, а пък други отиваха да се поразговорят със съседи, да видят това-онова и да си пийнат макар по чаша.

Всеки си имаше грижи, а къде можеше тоя народ да се поразвесели, да се пооплаче и подкрепи или новини да научи, ако не на панаира или след отпуст на черква?…

Та щом изкараха стоката на паша, почнаха да се събират и да тъкмят колите, а който щеше да ходи пеши, излизаше.

Сиромашта тръгна най-напред, ето Филипица с плач подкара шестте стари гъски, отлъчени от току-що поотрасналите малки гъсета, защото мъжът й веднага след връщането си от затвора се разболя, а пък нямаше какво да сложат в гърнето.

Друг от безимотните теглеше за рогата юница, заводила се сега през пролетта… И понеже сиромашията има дълги крака и остри нокти, Гжеля Кривоустия, макар и с осем морги земя, бе потътрал за въжето дойната си крава, а пък съседът му Юзек Вахник бе подкарал свинката с прасетата.

Спасяваха се горките, кой както можеше, защото мнозина бяха в такава нужда, че последното си конче откарваха да продадат. Такъв беше Гулбас, защото Балцерековица го беше осъдила за петнайсетте рубли, които му беше дала някога назаем, за да си купи крава, а сега го заплашваше с присъдата, та всред плачовете на всички домашни, вайканици и закани, качи се, сиромахът, на дорестото си конче и отиде да го продава.

Колите се точеха бавно една след друга, защото и по-заможните закарваха кой каквото имаше, че кметът натискаше данъци да се плащат, па и с глоби заплашваше. Жените и те тръгваха, с каквото можеха, често се чуваха кокошки да крякат под престилките или дърт гъсок засъскваше из коша на някоя каруца. Други, които вървяха пеша, носеха яйца в кърпи или масълце, събирано кришом от децата, а някои дори и празничните си вълненици или излишно платно бяха нарамили.

Немотия стягаше хората, а до жътва, до ново жито, бе още далече.

Всички бързаха, дори и черковната служба свърши днес много по-рано. Само няколко жени коленичеха пред олтара и не можеха да догонят молитвите на свещеника, тъй като едва изчетоха „Со страхом“, и Ямброжи започна да гаси свещите и задрънка ключовете.

Тереска войничката, която бе дошла по някаква работа при свещеника, го срещна тъкмо когато той си излизаше за закуска. То се знае, че тя не посмя да го заприкаже, а застана до стобора и чакаше кога ще излезе пред къщи. Но преди тя да се реши да пристъпи към него, той седна в бричката и поръча на ратая да кара бързо към Тимов.

Тя въздъхна жално и дълго гледа към тополовия път, над който прахулякът висеше и падаше като сив облак по полето; колите трополяха все по-далече и само алената редица на жените, проточили се като гъски една след друга по пътя, се мяркаше от време на време покрай дърветата.