Владислав Реймонт - Селяни

В късо време Липци утихна, воденицата не тракаше, ковачницата бе затворена и улиците съвсем опустяха, защото и който бе останал у дома си, човъркаше нещо из двора и по градината зад къщи.

Тереска се върна у дома си твърде угрижена.

Тя живееше зад черквата до Матеушови. Къщата й беше само с една стая и с половин отвод, защото другата половина брат й си отряза, когато правиха делбата, и си я пренесе на свое място; опиращите се до окадения комин стени и покрив стърчеха като напреки изрязани ребра.

Съгледа я Настка от прага, че само тясна градинка ги делеше.

— Е що? Що ти прочете? — рече тя, като се затича към нея.

Тереска разправяше още от прелеза какво й се беше случило.

— Па може и органиста да го прочете?… Трябва да се разбере какво е писано.

— Разбира се, че трябва, ама как да ида с празни ръце при него?

— Вземи някое и друго яйце.

— Мама ги отнесе на пазара всичките; останали са само патичи.

— Да не те е грижа, той и патичи ще вземе.

— Да отида, ама нещо ме е страх! Да знаех що е писано!… — Тя извади из пазухата си писмото от мъжа си, което снощи кметът й бе донесъл от канцеларията. — Какво ли пише в него?

Настка взе от ръцете й изваляната хартия, клекна до прелеза, разгърна я на коленете си и започна с големи усилия да чете. Тереска поседна на гредичката и подпряла брада на длани, гледаше със страх тия чертички, от които Настка успя да разчете само началото — „Да бъде похвален“.

— Повече не ще мога да разбера, напразно ще се мъча. Матеуш сигурно ще може.

— Не, не! — изчерви се силно Тереска и захвана тихичко да й се моли: — Не му казвай, не му казвай, Настушо, за писмото…

— Да е печатано на каква да е книга, ще го прочета, добре знам буквите и помня коя каква е, ама тука не мога: все такива кривулици и кукерици, като че ли някой е пуснал по хартията нацапана в мастило муха.

— Нали няма да му кажеш, Настушо?

— Рекох ти вчера, че малко ме е грижа за вас. Ще се върне мъжа ти от войската и да не щеш, всичко ще се разкрие! — рече тя, като стана.

Тереска сякаш се захласна от плач. Тя само правеше усилия с гърлото си, без да може дума да продума.

Настка ядосана нещо си отиде и замами кокошките от улицата, а Тереска върза в кърпичка пет патичи яйца и се потътра към органиста.

Но изглежда, че не й беше леко: тя току се поспирваше и като се криеше в сянка, със страх гледаше неразбираемите букви на писмото.

— Може вече да го пущат?…

Тревога започна да я души, краката й се подкосяваха, сърцето й тъй отчаяно биеше, че тя се притискаше до дърветата и разглеждаше насам-нататък с разплакалите си очи, като че ли търсеше спасение.

— Па може и само за пари да пише!

Вървеше все по-бавно; писмото на мъжа й тъй много й тежеше и тъй я пареше, че постоянно го преместваше от пазвата в ръцете си и най-сетне го уви в края на забрадката си.

У органистови като че ли нямаше никого: всички врати бяха изпоотворени и стаите празни. Само в една стая, чийто прозорец бе прислонен с фуста, някой силно хъркаше в леглото си. Тя плахо мина през отвода и се огледа по двора. Слугинята седеше пред кухнята и стиснала буталка между колене, биеше масло и се бранеше с клонче от мухите.

— Къде е госпожата?

— В градината, ей сегичка ще си дойде…

Тереска се изправи до нея, като мачкаше писмото в ръка и надвесваше повече кърпата над челото си, понеже слънцето изскачаше иззад сградите.

Из преградения само с плет двор на свещеника се раздаваха кресливи гласове на кокошки и гъски, патици се гуркаха в локвите, млади пуйчета пискаха нейде край плета, а старите пуяци гулготеха, переха се и заядливо се спущаха към легналите в локвите прасета, гълъбите хвъркаха от плевнята, виеха се из въздуха и час по час кацаха като снежен облак по червения покрив на къщата. Откъм полята лъхаше влажна и свежа топлота, цъфналите градини се къпеха в слънчева светлина, отрупаните с цвят ябълки се издигаха над зеленината като някакви бели озарени облаци; пчелите с тихичко бръмчене летяха по работа, тук-там се мернеше като цветно листче и някоя пеперудка или пък врабешко ято със страшна врява се спущаше от дърветата по плетищата.

Изведнъж от очите на Тереска рукнаха сълзи и потекоха като поток.

— Органиста дома ли си е? — попита тя, като завръщаше лице.

— Къде ще да е. Свещеника замина, а той като шипар се излежава сега.

— Свещеника навярно на панаира е отишъл?

— Е па, бик ще купува.

— Та малко ли му е стоката?

— Който има много, още повече иска да има — промърмори слугинята.