Владислав Реймонт - Селяни

Дори евреинът им се присмиваше и престана да им дава на вересия.

Не мина и седмица, и вече им дотегна тая крамола и тия плачливи вайкания, та престанаха и да ги слушат.

Но им дойде нова помощ и селото пак закипя.

Ето че Плошек се беше сдумал с воденичаря и двамата явно и неоткрито взеха страната на Козелови…

Разбира се, болеше ги за тях, колкото за ланския сняг — свои някакви планове си имаха те и някаква полза търсеха от тая работа.

Плошек беше много амбициозен човек, скрит и се гордееше с ума си и с богатството си, а пък воденичарят, всички го познаваха, за парата душа даваше, такъв бе скръндза и кожодер.

И веднага захвана тиха и разпалена война между двете страни, защото пред хората и едни пред други се кълняха в приятелство, поздравяваха се както и преди, па дори неведнъж и в кръчмата отиваха хванати под ръка.

Които бяха по-умни, веднага разбраха, че това не ще да е за някаква справедливост, нито за неправдата към Козелови, а за нещо друго, може би за кметското място.

— Охрани се един, нека па други да се охранят! — казваха старите и клатеха глава.

И тъй минаваше времето, а в село ставаше все по-голяма неразбория.

Докато един ден гръмна по къщите:

— Немци са отседнали в кръчмата!

— Навярно са тръгнали към чифлишките имоти — рече досетливо някой.

— Нека вървят със здраве!… На вас що ви става! — казваше друг.

Но някакво тревожно, неспокойно любопитство обзе хората. Превикваха се през градините и се питаха за новината, спираха се по портите да си приказват за това, а някои отидоха в кръчмата да понаучат нещо.

Истина беше. Пет каруци стоеха пред кръчмата, всички с железни оси, боядисани жълто и синьо, покрити с чергила, а под тях се показваха жени и разни стопански сечива. В кръчмата пък на тезгяха пиеха десетина души немци.

Па бяха едни едри синковците, снажни и брадати, облечени със сини клашници, със сребърни верижки на шишкавите кореми, а лицата им чак светеха от охраненост. Нещо си ломотеха с евреина.

Цял куп селяни бяха застанали отстрана, викаха за водка, взираха се и даваха ухо, но трудно беше да разберат поне една дума. Чак когато дойде Матеуш, който можеше да се разбира с евреите 34 34 Полските евреи говорят развален немски език. — Б.пр. , и им заприказва нещо по немски, кръчмарят се обърна учуден. Немците се спогледнаха и нищо не рекоха, а след това и Гжеля, кметовият брат, им каза някоя и друга немска дума. Те се обърнаха гърбом към селяните и загрухтяха помежду си като свине над корито.

— Да вземе човек, па да шиба по тия свински муцуни! — рече сърдито Матеуш.

— Да ги подбере човек с една тояга по ребрата, веднага ще проговорят.

А Адам Клембов шепнеше разпалено:

— Ще млъсна ей тоя крайния по чутурата, па ако ме събори, удрете, доде можете.

Възпряха го, защото и немците като че ли подушиха опасността, взеха едно буренце с бира и бързо напуснаха кръчмата.

— Ей, шалварани, не бързайте толкова, ще си изгубите панталоните!

— Свинска пасмина — викаха младежите подир тях.

Но веднага след като те си отидоха, евреинът призна пред момците, че немците почти били купили вече Подлесието и отишли да планират поселището си, че цели петнайсет семейства ще се заселят край чифлика.

— Ние се душим по тесните лехи, а немците ще се разполагат на цели имения…

— Иди и дай повече и не ги пущай! Ти знаеш, нали се смяташ за умен! — подвикваше към Гжеля Стахо Плошка.

— Ах, кучите му синове! — запсува Матеуш, като удряше с пестници по тезгяха. — Щом заседнат веднъж на Подлесието, не ще може да се изтрае вече в Липци — уверяваше той, защото беше бил и пребил по света и познаваше добре немците.

Не му повярваха отведнъж, но въпреки това цялото село се загрижи; започнаха да мислят и пресмятат какви злини чакат Липци от такова едно съседство.

А всеки ден пастири и минувачи съобщаваха, че вече размерват земята по Подлесието, камъни навозват и кладенци копаят.

Затова мнозина от любопитство поемаха зад воденицата към Воля, за да видят с очите си, че е истина, което казват.

Но не можаха да узнаят как стои работата.

Натискаха ковача да им каже нещо, защото се беше вече сдушил с немците и подковаваше конете им, но той шикалкаваше и нищо не отговаряше.

Най-сетне кметовият брат Гжеля отиде да се научи и каза самата истина.

Работата бе такава: дворянинът имал да дава на един немец петнайсет хиляди рубли. Не можел да ги върне и онзи поискал срещу дълга си цялото Подлесие, като доплати с пари горницата. Дворянинът божем се съгласявал, но все търсел други купувачи, тъй като немецът давал само по шейсет рубли за една морга земя. Дворянинът разтакавал работата както можел.