Владислав Реймонт - Селяни

Откъм гробищата повя мирис на млади брези, а заедно с това и славеите започнаха да опитват гърлата си, да издават откъслечни звуци и да събират сили; най-сетне избухнаха като златни разпенени потоци, та се разляха ония бисерни трели, ония чудни трепкания, ония мили унесени извивки, а недалече някъде из житата се обади и господин Яцековата цигулка и заприглася тъй сладко, тихичко и пленително на народа, сякаш ръждивите житни класове звъняха, триейки се помежду си, или златното небе или засъхналата земя бяха засвирили такава майска песен.

И всички пееха в един глас: и народ, и птички, и цигулка, а когато спираха за миг, когато славеите се унасяха тъй, че просто всичко затихваше, а струните като че ли си поемаха дъх, тогава безбройният жабешки хор надигаше крекливи гласове в задружно квакане и проточена подкана.

И така се редуваха на смени.

Тази служба продължи доста, та ковачът взе да побързва, усилваше гласа си над другите и често викаше към тия зад него:

— По-скоро хора, по-скоро… — защото някои позабавяха мелодията.

Веднъж дори ревна към Мачуш Клембовия:

— Не се дери бе, не караш говеда!

Тръгна по-задружно и гласовете излитаха като ято гълъби, които се виеха из въздуха и потъваха в потъмнялото небе.

Мракът се сгъсти вече и тиха топла нощ прегръщаше земята, а по небето просветваха звездите като бляскава роса, когато хората се заразотиваха.

Хванати през кръст, момите запяха из улиците.

С дете на ръце Ханка се връщаше сама и беше нещо силно замислена, когато ковачът се доближи и тръгна редом с нея.

Тя се не обади. Чак пред къщи, като видя, че той не се отделя, рече:

— Ще се отбиеш ли у пас, Михале?

— Ще поседна пред къщи и нещо ще ти кажа — пошепна той тихо.

Тя поизтръпна и се приготви да чуе някоя нова беда.

— Ходила ли си при Антек? — започна той.

— Ходих, но не ме пуснаха при него.

— От това се и боех.

— Кажи какво знаеш! — Студ я полази.

— Какво ще знам аз?… Само толкова, колкото можах да изтръгна от старшията.

— Е-е какво? — тя се облегна о стълбчето и притисна по-силно към себе си детето.

— Каза, че няма да пуснат Антек, преди да се разгледа делото.

— Защо? — едва можа да издума тя, тръпки я побиха и разтресоха. — Ами… нали адвоката каза, че може да го пуснат.

— Ех, да им избяга! Така току без нищо няма да го пуснат! Ти знаеш ли що? Идвам сега аз при тебе напълно по приятелски. Било що било между нас; ще видиш някога, че съм бил прав… Ти не ми повярва… твоя воля… но слушай сега какво ще ти кажа, ще ти кажа самата истина, като на свещеник ще ти се изповядам… Антековата работа не е добре! Навярно тежко ще го осъдят, може и десет години да му турят. Чуваш ли?…

— Чувам, ама нищичко не вярвам — успокои се тя внезапно.

— Никой не вярва, доде не види, а пък аз ти казах що си е право.

— Ти все така право говориш — засмя се тя презрително.

Той скочи и почна разпалено да я уверява, че е дошъл да я посъветва като приятел. Тя го слушаше и се оглеждаше по двора, няколко пъти се канеше да стане от нетърпение: кравите неиздоени помучавала в обора, гъските не бяха вкарани в гъсарника да нощуват, жребчето и Лапа се гонеха към портата, а ратаите си приказваха в плевнята. Разбира се, че не му вярваше ни думица. „Нека се набъбре, може пък да се издаде за какво е дошъл“ — мислеше си тя и внимаваше.

— Какво ще ме посъветваш, а? — отговаряше тя, само колкото да рече нещо.

— Съвет би се намерил — рече той още по-тихо.

Тя се загърби към него.

— Да дадеш откуп и преди гледане на делото ще го пуснат, а после вече ще се нареди, може дори и в Америка… Там няма да го стигнат…

— Господи, света Богородичке! В Америка! — викна тя неволно.

— Тихо, като под клетва ти казвам, дворянина така съветваше. „Да бяга — каза, — десет години най-малко… ще се разсипе човека…“ Вчера ми приказва!

— Да избяга от селото, от имота си… от децата… Божичко… — само това разбра тя.

— Ти само дай да го откупиш, а по-натам Антек ще види какво ще направи, ти дай…

— Та откъде да ги взема?… Боже мой, да тръгне по света… От всичко да се махне.

— Петстотин рубли искат! Ти ги имаш, ония дядовите… Дай ги за откупа… После ще си направим сметка… Само и само да го отървем…

Ханка скочи на крака.

— Като някое куче все едно си лаеш! — и тя поиска да си отиде.