Владислав Реймонт - Селяни

— Виж го, в градината лежи, че в къщи е една горещина… През това време ще ти подваря мляко, па може и яйце да си хапнеш, а?

Но Рохо беше вече в градината и наведен си проправяше път между клоните към болния, който лежеше в постлания с пухов юрган коларски кош, завит с кожух. Свитият на кълбо Лапа пазеше при краката му, а Витековият щърк се перчеше смешно между дърветата като на стража.

Овощната градина беше стара и мрачна; клонестите дървета така засланяха небето, че само тук-там по тревата под тях светеха прилични на златни паяци слънчеви петна.

Мачей лежеше възнак. Раздвижените клони се клатеха с тихо шумолене над него като плащаница от сенки и само от време на време, когато вятърът я разкъсваше, слънцето го шибаше по очите и час по час се откриваше над него частичка от синьото небе.

Рохо приседна.

Дърветата шумяха, сегиз-тогиз кучето изръмжаваше на мухите, а понякога и разчуруликани ластовици се совваха между черните дънери към зеленото разлюляно поле.

Болният изведнъж се обърна към него.

— Познаваш ли ме, Мачей, познаваш ли ме?

Лека усмивка лъхна по лицето на Борина, очите му замигаха и той задвижи посинелите си устни, но глас не издаде.

— Ако е рекъл господ, все още можеш да оздравееш.

Мачей като че ли разбра, защото поклати глава и сякаш недоволно се отвърна от него. Загледа се пак в разклатените клони и в слънчевите светлини, които от време на време заливаха погледа му.

Рохо само въздъхна, прекръсти се и си отиде.

— Нали като да е по-добре на тате? — попита Ханка.

Той мисли нещо дълго и най-сетне рече тихо и сериозно:

— И светилникът преди да изгасне, свети на края с по-жив пламък. Струва ми се, че Мачей вече си отива… Чудно ми е дори как живее още: изсъхнал е като клечка…

— Та нищо не иска да яде и мляко не всякога иска да пие.

— Трябва да сте готови, всеки ден може да свърши.

— Така си е, така си е, боже мой. Същото и Ямброжи ми рече завчера, съветваше ме дори и ковчег да му приготвим.

— Поръчай да направят, няма много да чака, няма… Когато душата бърза да си отиде, нищо не може да я задържи, дори плача, че иначе някои биха останали цели векове при нас — говореше тъжно той, като взе млякото, което Ханка му бе приготвила, пиеше го полека и разпитваше що се бе случило из селото.

Тя повтаряше това, което беше вече чул от другите из пътя, па бързо заприказва надълго и нашироко и за своите грижи.

— А Южка къде е? — прекъсна я нетърпеливо той.

— Окопава с работнички и с Ягустинка картофи на нивата, а пък Петрек отиде в гората: прекарва греди за къщата на Стахо.

— Гради ли си?

— Ами господин Яцек му даде десет бора да си отсече.

— Даде ли му? Казваха ми за това нещо, ама не вярвах.

— Та то не си е и за вярване! Отпърво никой не повярва. Той обеща наистина, ама един ли обещава на тоя свят. Обещалка залъгалка, глупавия й се радва — казват. А господин Яцек даде писмо на Стахо и му каза да го занесе на дворянина. Дори и Веронка не му даваше да ходи, защо да си дере, казва, обущата напразно?… Отгоре ще му се изсмеят, че повярвал на щур човек… Но Стахо не я послуша и отиде. И казва, че щом дал писмото, дворянина заповядал да го пуснат да влезе в стаята му, почерпил го с водка и рекъл: „Докарай колите и горския ще ти отбележи десет дървета за греди…“ Даде му Клемб колата си, даде му и помощника, дадох му и аз Петрек. Дворянина ги вече чакал в гората и сам избрал веднага най-правите от ония, дето зимъска ги сякоха за евреите. И сега ще ги прекарат, ще има към трийсет кола с клоните. Хубава къща ще си направи Стахо! Да не казвам как благодари той на господин Яцек и как му се извинява; защото, що е право — право, всички го смятаха за голтак и за нащурничав и му се чудеха от що живее и защо свири с цигулката из нивите под кръстовете, па понякога и дума каже, дето никой не може да му разбере, също като че не е с всичкия си… А пък той такъв господар, та и самия дворянин го слуша!… Кой би повярвал преди това?…

— Не гледай човека, а делата му.

— Но да даде толко много дървета, дето, както Матеуш им прави сметката, към хиляда злоти струват, и то тъй, за бог да прости, това още никога не е бивало!

— Казват, че за това пък получава за себе си, доде е жив, старата къща…

— Ех, тя струва колко една вехта обувка! Дори си мислехме вече дали в тая добрина няма някаква задна мисъл, та Веронка ходи да се посъветва и със свещеника дори. А той я навика, че била глупава.

— Па истина си е. Дават ли ти — взимай и благодари на бога за добрината.