Владислав Реймонт - Селяни

Дълго чакаха, защото помощникът се върна чак по мръкнало, но за голямо учудване с кметовите коне и бричка. Нещо ядосан беше, защото псуваше страшно, шибаше конете и не мислеше да спира пред навалицата, но някои хвана конете за юздите, принуди го да спре и тогава той се обади:

— Проклети хлапетии! Измислили нещо да се пошегуват. Никакви убити нямаше в гората. Хора някакви си спали под храстите. Ще хвана това Клембовче, та ще му дам едно плашене. Срещнах кмета по пътя и тръгнах с него. Това е цялата история! Дий, малките!

— Ами кмета болен ли е, та лежи като овен? — питаше някой, като загледваше в коша на колата.

— Дрямка го налегнала и толкоз! — и той шибна конете и отмина тръс.

— Проклети хлапаци, такова нещо да измислят!

— Това е работа на Гулбасовия, него го бива за такива кучешки шеги!

— С ремък да ги нашибаш, задето тревожат без нищо народа!

Тъй ядосано приказваха хората и се разотиваха полека по домовете си.

Тук-там стоеха още на купчини покрай зачервения от зарите вир, когато се показаха бедните безимотнички с тежките си товари дърва на гръб. Напред вървеше Козеловица, превита доземи от тежината, и като съзря хората, подпря се с товара си о едно дърво.

— Хубаво ви е излъгал помощника — рече тя, задъхана от умора. — Истина, убити нямаше в гората, ама нещо по-лошо може да беше.

И щом се събраха повече, привлечени от гласа й, тя даде воля на езика си.

— Връщахме се по пътя край гората и приближавахме до кръста, току иде насреща Гулбасовчето и вика уплашено: „Някакви убити лежат под смриките!“ Убити като убити, мисля си, ама все заслужава да види човек. И тръгнахме… Гледаме отдалече, наистина някакви хора лежат като умрели… само краката им стърчат изпод смриките. Филипица ме дърпа да бягаме, Гжельовица вече шепне молитва, па и мене тръпки ме полазиха по гърба, ама се прекръстих и се приближих… Гледам… а то господин кмета се проснал без клашники до него Ягуша Бориновица… спят си като агънца. Пийнали си в града, па в тая жега приискало им се да си починат на хладовина и да се полюбят. Отдалече миришеха на водка! Не ги събудихме, нека идат свидетели да видят, нека цяло село види що става! Да го е срам човек да каже как беше разголена, та Филипица от милост я позави с престилката й. Содом и Гомора. Стара жена съм, ама за такъв разврат още не съм слушала. Наскоро дойде помощника и ги събуди. Ягна избяга из нивите, а господин кмета — него едвам го вдигна, та го качи на колата, като свиня беше пиян!

— Господи! Още това не беше ставало в Липци — изохка една.

— Да беше ергенин с мома, пак разбирам, ама мъж с дом и стока, баща на деца, кмет на селото!

— Борина душа бере, водица няма кой да му подаде, а тя…

— Да е на мене, от селото бих я изгонила, с тояги бих я налагала, и то пред черквата, тая пачавра! — отново захвана да крещи Козеловица.

— Грехът си сам крещи, няма какво да прибавя човек! — успокояваха я жените и кършеха ръце.

— Ами Доминиковица къде е?

— Нарочно я оставили в града, за да не им пречи…

— Божичко, да го е страх човек да си помисли какво става на тоя свят!

— Такъв грях, такъв разврат, на цялото село срам ще падне!

— Пет пари не дава Ягна за тази й слава, готова е и утре пак да го направи.

Жените се тюхкаха из къщите и кършеха ръце, по-слабодушните плачеха от страх и възмущение и очакваха божие наказание за всички хора. Цялото село се тресеше от приказки и вайкания.

Само момчетиите, които се бяха събрали на моста, бяха взели Гулбасовчето между себе си, разпитваха го подробно и се смееха на цялата тая история.

— Гледай ти какъв петел бил кмета! Майстор! — смееше се Адам Вахник.

— Ще му излезе през носа тая любов: жена му ще му издере очите!

— И половин година няма да го пусне при себе си.

— Ех, след Ягуша не ще налита много към своята.

— Майка му стара, зарад Ягна всеки би се решил на всичко…

— То се знае, жена като кошута, надали би се намерила по-хубава и между дворянките: само да те погледне, и тръпки те побиват.

— Мед, не жена, затова не ми е чудно, че Антек Борина…

— Я стигате бре, момчета! Гулбасовчето лъже едно, Козеловица друго, а жените притурят по нещо от завист, та не знае човек на какво да вярва… За колко други дрънкат, па ако ще би и най-честната да е — заприказва Матеуш, но не можа да довърши, защото при тях дойде Гжеля, братът на кмета.

— Какво, Петър още ли спи? — попитаха го те с любопитство.

— Рожден брат ми е, ама който върши такива работи, за куче го имам отсега! Но оная пачавра е виновна за всичко! — избухна той като бесен.