Владислав Реймонт - Селяни

— И за тебе има какво да кажа, ама няма да ти го кажа — избъбра отново Шикора.

— Да го махнем, там му е спасението, изведнъж ще обеси нос! — приказваше Плошка и поръча друго шишенце водка. — Ние сме го турили да кметува, ние можем и да го свалим! Това, дето днес е направил, е срам за цяло село, но и по-лоши работи е вършил той: всякога е държал страната на дворянина във вреда на селото, училище иска да отваря в Липци, немците, дето се заселиха край гората, той ще да е подшушнал на дворянина да ги докара. И все гуляе и пие, плевня си направи нова, още един кон купи, всяка седмица месо купува да яде, чай пие… Отде, взима тия пари, а? Разбира се, че от селските…

— Едно ще ви кажа: че кмета е свиня, ама и ти би желал да намъкнеш муцуната си в коритото! — прекъсна го мърморенето на Шикора.

— Напил се и дрънка глупости.

— Ще кажа и това, че тебе няма да изберем за кмет.

Те се отдръпнаха от него и дълго разговаряха през нощта.

А на сутринта още повече почнаха да раздрънкват цялата история, защото свещеникът забрани да правят олтарче пред кметовата къща, както други години. Разбира се, той бе научил всичко и още сутринта каза да му повикат Доминиковица, която едвам към среднощ се била върнала от града, и така беше ядосан, че нахока органиста, а Ямброжи удари с чибука си.

Празникът Боже тяло мина, както и другите дни — хубаво време, но страшно задушно и тихо: ни най-малък полъх не повяваше над земята. Още от изгрев-слънцето немилостиво заприжуря, така че в сухия и разгорещен въздух листата се отпущаха повехнали, житата безсилно се навеждаха, пясъкът пареше като жарава, а нагрятата от жегата смола се стичаше по стените на дървените къщи.

Не се скъпеше господ и прежуряше все по-силно, но народът като че ли не обръщаше внимание на това, тъй като още от зори се вдигна глъчка и зашетаха насам-натам: пременяваха се за черква, а момичетата, които щяха да носят иконите и да хвърлят цветя пред свещеника по време на шествието, тичаха като попарени едни при други — било премените си да премерват, било да се вчесват, било да си изприкажат това-онова, а пък по-възрастните изграждаха набързо олтарчетата. Правеха ги пред воденичаровите, пред дома на свещеника вместо пред къщата на кмета, и пред Боринови, та Ханка заедно с всички от къщи помагаше още от зори на Рохо.

И те току-речи първи привършиха олтарчето и тъй хубаво го украсиха, та хората се чудеха и казваха, че било по-хубаво дори от воденичарското.

И право казваха: пред самата врата на къщата се издигаше същинско параклисче, изплетено от брезови клончета и от зеленина, цялото покрито с вълненици, та чак светеше от пъстри багри; в средата на по-височко бе направено олтарче, покрито с бяла тънка кърпа и украсено наоколо със свещи и цветя в гърненца, които Южка бе облепила с изрезки от златна хартия.

Голямата икона на света Богородица висеше над олтара, а встрани от нея бяха накачени други по-малки, колкото бе възможно да се сместят. И за по-голяма украса над самото олтарче бяха окачили клетка с един кос, който донесе Настуша: птицата скачаше от ъгъл в ъгъл, понеже Витек й подсвирваше тихичко.

Целият вход в двора чак от пътя бе накичен със смърчови и брезови клончета и бе дебело настлан с жълт пясък и посипан с папур.

Южка донасяше цели наръчи от метличина, ралички и глушина и украсяваше стените на параклисчето. Поукраси с тях и иконите и свещниците и каквото имаше вътре, че дори и земята пред олтара поръси с цветя; не бе забравила и къщата, тъй като целите стени и всички прозорци се губеха в зеленина, а в снопчетата на покрива беше забучила папур.

И всички се бяха заловили да помагат освен Ягуша, която още от сутринта се измъкна от къщи и вече не се показа.

Свършиха наистина първи, но слънцето беше високо изскочило, а из село трополяха все повече коли от другите села.

Тогава взеха да се готвят бързешком за черква.

Само Витек остана да пази портата, защото цяла тълпа деца се натискаха да разглеждат параклисчето и да подсвирват на коса. С клон ги пъдеше той и понеже не можеше да им надвие, пущаше към тях обучения щъркел, който се втурваше изневерешки и насочваше заплашително острия си клюн към босите им крака, та час по час се разбягваха с крясък.

Тъкмо бяха излезли всички от къщи, когато камбанката се обади. Южка тичаше напред с молитвеник в ръка, цяла облечена в бяло и с връзки от червени панделки на обущата си.

— Витек, как ти се виждам, а? — попита тя и се завъртя пред него на пети.