Владислав Реймонт - Селяни

— Не е истина! — кресна изведнъж Петрек, Бориновият ратай, като си отваряше с пестници път към него. — Който лае тъй, лъже като циганин!

Всички се слисаха от тази неочаквана защита, а той тресеше пестници и викаше колкото може:

— Само кмета е виновен! Нима тя му донасяше огърлици от града? Нима тя го мъкнеше в кръчмата? Нима тя по цели нощи го дебнеше из градината, а? Хубаво знам как я караше и прелъгваше! Па може и да й е дал някакви капки, за да не му се опира!

— Ех, ама и защитник! Стига си се мятал такъв, че ще си изгубиш я гащите, я!

— Ще се научи, че я браниш, и ще ти се отплати.

— Или ще му подари някои гащи на Мачей!

И се превиваха от смях и подигравки.

— Мъжа й не ще вземе да я защити, нито някой друг, тогава аз ще я браня… И ще я браня, дявол да го вземе, и само да чуя лоша дума, ще има дървен господ… Бъбрици проклети, да беше станало това със сестрата или с жената на някого, муцуната му биха смазали!

— Да си затваряш устата, ратай такъв! Не е твоя работа това, гледай си конете и говедата! — озъби му се Стахо Плошка.

— И се пази да не отнесеш нещо повече — прибави Вахник.

— И със стопаните много-много да не се бъркаш, рошавецо неден! — подметна един, като си отиваше.

— Крастави стопани, окапали дворяни! Аз слугувам, ама не нося тайно на евреина крините, нито крада от килера! Не ме познавате още вие! — крещеше той, а те бързо се разотиваха, понеже им стана неудобно, и се запътиха към домовете си, без да отговорят на крясъците му.

Настана вечер, но някак странно ветровита и ясна. Отдавна бе залязло слънцето, а по небето още се аленееха кървави зари като разровени мравуняци и бавно се издигаха грамадни облаци. Някаква тревога вееше над света, високо някъде вятър ечеше, та само върховете на най-високите дървета се клатеха, някакви птици невидимо прелитаха с крясък, гъските неизвестно защо крякаха по дворищата, а кучетата се разлайваха като побеснели и изтичваха чак извън село. И в къщите беше същото, никой след вечеря не оставаше вътре, нито пък седеше на прага, както обикновено; всеки отиваше у съседите събираха се пред портите и тихо си приказваха.

Селото беше като мъртво, ни песни се чуваха, нито смехове, както бива винаги през топлите вечери, а всички шепнешком разговаряха и се съветваха, като се пазеха от децата и от момите, и всички бяха обзети от еднакво негодувание и уплаха.

И у Ханкини на входа се бяха събрали няколко приятелки: дотърчаха да й се оплачат и да научат нещо ново за Ягна. Подхващаха я отвсякъде, но тя каза тъжно:

— Срам е това и хула към бога, но и голяма беда е.

— Така си е, всички села наоколо ще узнаят утре.

— И веднага ще кажат хората, че всичко най-лошо все в Липци става.

— И на всички липченски жени ще падне срама.

— Защото всички са такива светици, че само да ги понатисне някой, същото ще сторят! — подметна Ягустинка.

— Мълчи мари, не е време за шеги сега! — сгълча я строго Ханка и повече ни дума не каза.

Още я давеше срам, но гневът, който отначало я бе обзел към Ягна, изчезна някъде, та щом приятелките си отидоха, тя назърна в отвъдната страна, ужким зарад свекъра си, но като видя Ягуша, че спи с дрехите си, притвори вратата и пипнешком я разсъблече внимателно.

— Господ да зачува от такава участ! — мислеше си тя после с чудно съжаление и още няколко пъти тая вечер отиде да я навести.

Ягустинка навярно се бе размислила нещо, защото рече като че ли неволно:

— Не е без грях и Ягна, но кмета е още по-виновен.

— Право е, и на него трябва да платят за всичко, и на него! — потвърждаваше Ханка тъй разпалено, че Петрек я погледна с благодарност.

И вярно бяха налучкали, защото до късно през нощта старият Плошка и Козеловица тичаха из селото и подбуждаха народа против него. Плошка влизаше дори по къщите и уж на шега бъбреше:

— Чудо кмет си имаме, в цялата околия по-голям майстор не можем намери!

И понеже твърде не му пригласяха, той потегли към кръчмата. Там имаше неколцина по-дребни стопани. Той ги почерпи веднъж, два пъти с водка, докато си подпийнаха, и тогава заговори за това, което му тежеше на душата:

— Какво ще кажете за нашия кмет, а?

— Ех, не му е първица! — подметна предпазливо Кобус.

— Има и аз какво да кажа за него, ама дума няма да изпусна! — промърмори пийналият си Шикора и се облегна тежко на тезгяха.

— Дръж си и друго в устата, никой не се е залетял да ти го вади оттам! — кипна Плошка и тихо взе да подбужда против кмета, като разправяше колко лош пример е това за хората, какъв срам зарад него ще падне на селото и така нататък.