Владислав Реймонт - Селяни

— Ами кога човек не е свикнал да взима даром, па още повече от дворяни! Де се е чуло това! Ами как, дал ли е някой нещо на селянин така от добрина? Да отидеш и за най-малкото нещо да се посъветваш, току гледат в ръцете ти, а пък в канцелариите не се и показвай без пари, че ще ти кажат друг път да дойдеш, утре или след една седмица… С тая работа на Антек изучих добре какво става на тоя свят, че малко ли пари вече изхарчих…

— Добре, че ми спомни за Антек. Отбих се в града.

— Може да си го видял?

— Нямаше време.

— Неотдавна ходих аз, ама не ме пуснаха при него. Бог знае кога ще го видя.

— Може би по-скоро, отколкото си мислиш — рече той.

— Божичко, що казваш!

— Истина ти казвам! В главното управление ми съобщиха, че могат да пуснат Антек на свобода, ако някой стане поръчител за него, че няма да бяга, или ако даде гаранция петстотин рубли в съда.

— Тъкмо такова нещо ми каза и ковача! — и тя почна да разказва дума по дума неговия съвет.

— Хубав съвет, ама понеже е от Михал, не е безопасен: в тази работа той друга мисъл ще да има… Няма да бързаш да продаваш: от имота си човек излиза с жребци, а се връща при него рачешката, с пълзене… Друго нещо трябва да се измисли… Може да се намери някой поръчител да стане… да поразпитаме между хората… То се знае, да имаше пари…

— Па може и да се намерят — пошепна тя по-тихо. — Имам малко нещо запазено, само че не мога да им направя сметка, ама може и да стигнат…

— Дай да ги преброим заедно.

Тя се изгуби нейде из двора и когато се върна след малко, заключи със заметалото вратата и сложи един възел на коленете му.

Имаше книжни пари, имаше и сребърни, па дори и няколко златни и шест върви корали.

— Това беше дал на Ягуша, от свекървата са, после, види се, си ги е взел — шепнеше тя, като клекна пред пейката, на която Рохо броеше парите.

— Четиристотин и трийсет и две рубли и пет злоти! От Мачей ли са?

— От него… ами… по празниците ми ги даде… — заекваше тя и се изчервяваше.

— Не стигат за гаранция, ама ти би могла да продадеш нещо от живата стока!

— Е па мога, мога да продам свинката… и яловата крава не ни трябва, евреина ме пита вече за нея… някое и друго кринче жито…

— Видиш ли, капка по капка вир ще стане. Без ничия помощ ще откупим Антек. Някой знае ли за парите ти?

— Тате ми ги даде да отърва Антек и ми заръча никому ни дума да не съм казала. Ти си първия, на когото се доверявам. Михал да се…

— Бъди спокойна, няма да кажа. Щом съобщят, че е време, ще идем заедно с тебе при Антек. Ще се нареди на добре, мили мои — шепнеше той, като я целуваше по главата, понеже тя се беше хвърлила в краката му от благодарност.

— Родния баща не би бил по-добър — викаше тя разплакана.

— Като се върне Антек, ще благодарите на бога. Ами Ягуша къде е?

— Още отзарана отиде в града с майка си и с кмета. Казваха, че при нотариуса, старата приписва нивите на щерка си.

— Всичко на Ягна ли? Ами синовете й?

— Яд я е на тях, че искат дял да им даде. Един ад е у тях, ден се не минава без караници, а кмета брани Доминиковица, че е бил опекун на сираците още след смъртта на Доминик.

— А пък аз си мислех, че друга ще да е работата, защото различни ми ги разправяха.

— Самата истина са казвали хората. Грижат се само за Ягна те, ама така, че да го е срам човек да разправя каквото е. Мъжа й още хърка там, а тя като кучка… Не повтарям чужди думи, ами с очите си ги видях в градината…

— Я ми кажи къде да си почина — прекъсна я той, като подстана от пейката.

Тя поиска да му постеле леглото на Южка, но той предпочете да легне в плевнята.

— Парите добре да скриеш — предупреди я той още веднъж и си излезе.

Едва по пладне се яви пак, обядва и се тъкмеше да отиде из селото, но Ханка се обади много плахо:

— Да беше ми помогнал, Рохо, да направим олтарчето.

— Истина, утре е Боже тяло 35 35 Католически празник два месеца след Великден. — Б.пр. . Къде ще го правиш?

— Където всяка година — пред вратата. Току гледам кога ще дойде Петрек от гората да докара елови вейки и смърчове, Ягустинка пък и Южка съм изпратила още следобед по полето за зеленина.

— Ами свещи и свещници имаш ли вече?

— Ямброжи обеща да донесе утре рано от черквата.

— У кои още ще има олтарчета?

— От тая страна — у кмета, а отвъд — у Воденичарови и пред Плошкови.

— Ще ти помогна, чакай да отскоча за малко при Яцек и още по видело ще се върна.

— Кажи на Веронка да дойде утре и тя да помогне!

Той кимна с глава и се запъти направо към Стаховата развалина.