Владислав Реймонт - Селяни

Рохо се мъкнеше бавно по пътя край вира, едно, защото вятърът шибаше лицето му, та едвам се държеше на краката си, а друго, защото беше страшно угрижен за всичко, което ставаше в селото, та току хвърляше час по час погледи към къщите и жално въздишаше. Защото в Липци беше толкова зле, че по-зле не можеше и да бъде.

И не беше най-лошо това, че мнозина примираха от глад, че върлуваха болести, че все повече се караха и се скубеха за косите, че дори смъртта вземаше своето по-често от други години — същото бе и лани, и по-преди; народът бе свикнал с това и разбираше добре, че другояче не може да бъде… Лошото и още по-лошото беше другаде — че земята седеше непокътната, нямаше кой да я обработва…

Пролет идеше вече по цял свят заедно с птиците, които долитаха в ланските си гнезда, нивите по високите места подсъхваха, водите спадаха, земята просто молеше за плуг, за тор и за свещеното семе…

А кой да излезе на полето, като всички работни ръце бяха в затвора!… Нали в село бяха останали, кажи-речи, само жените, а те нито сила имат, нито ум да свършат всичко.

На това отгоре на много от тях дохождаше време да раждат, както бива обикновено напролет, па и кравите се телеха, птици мътеха, свине се прасеха, беше време градините да се сеят и да се прави разсад, картофите трябваше да се пробират от ровниците за садене, водата да се оправи да оттече из нивите, тор да се подбере и да се изкара, та ако ще и до лактите да очукаш ръцете си, пак без мъж няма да успееш… Освен това и стоката у дома трябва да се гледа, слама да й се реже, да се пои, дърва да се секат или от гората да се докарват и толкова друга всекидневна работа, да речем например около децата, които пъкаха навсякъде като троскот! Божичко, кокалите вече не се усещаха, кръстовете вечер се вдървяваха от умора, а и половината не беше свършено, че къде бяха още най-важните от всички — полските работи?…

А земята чакаше; грееше я младото слънце, ветровете я сушеха, напояваха я тези топли и плодоносни дъждове, стягаха я мъгливите и нагрени пролетни нощи. И тревите като зелена четка вече се навдигаха, зимниците бързо се въземаха, чучулиги звънтяха над нивите, щъркели бродеха из лъките, а тук-там из мочурите цветя избуяваха към светналото небе, към небето, което от ден на ден като ясен плащ се вдигаше все по-високо, та вече все по-далече досягаха печалните очи, чак до чертите на ония села и гори, които в зимната мрачева не можеха да се видят. Цял свят се събуждаше от мъртвия сън и се протягаше и пременяваше за пролетните празници на веселба и радост…

Навред по съседните села, докъдето поглед стигаше, работеха тъй прилежно, че по цели дни в дъжд или в добро време се носеха весели песни и провиквания, по нивите блестяха плугове, хора се движеха, коне цвилеха и коли весело тропаха, само липските ниви бяха тихи, пусти, съвсем умрели и тъжни като гробища…

А на това отгоре и тежките грижи за затворените…

Едва ли не всеки ден се мъкнеха към града по няколко души с вързопчета и с напразно скимтене да пуснат невиновните.

Ами! Кой би се смилил над онеправдания народ, ако той сам не изтръгне справедливост!…

Лошо ставаше, тъй лошо, та дори чужди хора, другоселци, почнаха да разбират, че злото за Липци е зло за целия селски народ. Ами как, само маймуна на маймуната граби останалото ястие, а човек трябва да помогне на човека, за да не изпадне и той като него.

Затова не беше чудно, че другите села, макар и по-рано да се ядяха с Липци за синори и за разни съседски пакости или пък от чиста завист, понеже липчени се отнасяха гордо към другите и смятаха своето село за най-първо, сега оставяха настрана препирните, отказваха се от упоритостта си и често някой мъж, било от Рудки, било от Воля или от Дембица, дори не един и от жепецката шляхта, прескачаше до Липци на тайно разузнаване.

А в неделя след литургия или вчера, когато се бяха събрали на изповед, разпитваха грижливо за затворените, като се мръщеха и яко псуваха, стискаха заедно с липчени пестници срещу насилниците и страшно съжаляваха участта на оправдания народ.

Тъкмо над това размисляше Рохо. Той решаваше и някакъв важен почин, понеже още повече забави крачката си, спираше се често, като се пазеше от вятъра зад дебелите дървета и гледаше далече в простора, сякаш близо около себе си нищо не можеше да види…

Някак по-видело и по-топло ставаше, но този досаден вятър се усилваше от час на час, та само един шум се носеше по цял свят, а по-тънките дръвчета със стенание се огъваха и шибаха клони по вира; той късаше снопчета от покривите, кършеше по-крехките клончета и вееше с такава сила, че всичко се движеше: и градини, и огради, и къщи, и отделни дървета, та изглеждаше, че летят с него в една посока, дори бледото слънце, което се изтъркулваше през разкъсаните облаци, изглеждаше също като да бяга по небето, затулено сякаш от развеян пясък. А над черквата някакво ято птици с разперени крила, като не можеше да се бори срещу течението, се остави да го носи вихърът и със страхлив крясък се разбиваше о черковната кула и о развяваните дървета.