Владислав Реймонт - Селяни

Понеже камбаната удари пладне, започнаха да се разотиват полека, като приказваха високо и се спираха пред къщите.

А Рохо бързо влезе в къщата на помощника, където засега живееше, а децата обучаваше в празната Шикорова стая, на другия край на селото, отвъд кръчмата. Помощникът не бе у дома си, отнесъл бе данъците в околийското управление.

Соховица веднага му разправи спокойно и поред какво се бе случило.

— Само нещо лошо да не излезе от тия врясъци!… — забележи тя накрая.

— Кмета е крив, стражарите правят, каквото им е заповядано, а той знае, че в селото са останали, кажи го, само жените, че няма кой по нивите да работи, камо ли на трудова да ходят. Ще ида при него, нека изглади работата, да не наредят някои глоби да се плашат!…

— От всичко това се вижда, че си отмъщават на Липци за гората! — рече тя.

— Кой?… Дворянина ли?… Моля ти се! Какво общо има той с управлението?…

— Те, господата, все си се разбират, все са приятели, казал им е да отмъстят на Липци!

— Господи! Ден спокоен няма!… Все нещо ново!…

— Да не стане само нещо по-лошо!… — въздъхна тя и скръсти ръце като за молитва.

— Като свраки налетяха, закрещяха, пази боже!…

— Ами как, когото сърби, той се и чеше!…

— С крясъци нищо не става, само дето нова беда може да дойде!…

Рохо беше раздразнен и изплашен, да не би да връхлети някаква беда върху селото.

— При децата ли отиваш?

Той бе станал от пейката.

— Разпуснах ги, празници са вече; па трябва и в къщи да помагат, толко много работа има навред по селото!…

— Отзарана ходих да потърся работници във Воля, по три злоти им обещавах на ден, за да орат, и храна бих им дала, но ни едного не можах да надумам. Всеки гледа най-напред своето да свърши, грижа ли го е за чуждото! Обещават да дойдат след една-две недели!…

„Божичко, човек има само две ръце, и те — слаби!…“ — въздъхна тежко Рохо.

„И така помагаш ти на народа, помагаш!… Да не беше твоя ум и доброто ти сърце, не знам какво би станало с всинца ни!…“

„Да бих могъл, каквото желая, не би имало лошо на тоя свят!“

Той разпери ръце при мисълта за своята немощ и бързо излезе да отиде при кмета. Но стигна късно, понеже се отбиваше по къщите.

Селото се вече поуспокои; само тук-там при портите на някои къщи най-разпалените гълчолеха, но повечето се бяха разотишли да приготвят обеда; по улиците, както и по-рано, само вятърът размяташе дръвчетата.

Но веднага след пладне, въпреки досадната виелица, навсякъде плъпнаха хора, по дворища, из градини, пред къщите, из отводите и стаите закипя като в кошер от работа и от непрестанни женски крясъци — че нали само жени и девойки шетаха, ако се мяркаше някое момче, то биваше или малко дете, или най-много такова, колкото гъските да пасе, понеже всички по-големи бяха затворени с бащите си.

Работеха усърдно и залягаха още повече, защото вчера, по случай пристигането на свещениците за изповядване, празнуваха като просяци на задушница и цял ден стояха в черква, а днес отново се заглавикаха поради стражарите.

Па и празниците наближаваха; велики вторник беше вече дошъл и работа и разни други грижи са струпаха — ту около къщи трябваше да се шета, ту децата да поизкърпят, себе си да постъкмят, ту на воденицата да идат, за свинско за Великден да се помисли и още толкова много работи, че във всяка къща стопанките вече блъскаха умовете си как да излязат наглава с всичко, па внимателно се вглеждаха из килерите какво биха могли да намерят да продадат на евреина или пък да закарат в града на пазара, за да прихванат някой грош. Дори веднага след пладне няколко жени покриха със слама по нещо в колата и го откараха за продан в града.

— Да не те притисне някое дърво там! — предупреждаваше Рохо Гулбасовица, която тъкмо преминаваше с едно съвсем слабо конче, което едвам вървеше срещу вятъра.

И свърна веднага у тях, като видя, че момичетата, които запълваха междините между гредите на стените, не можеха да достигнат прозорците. Той им помогна, па им разми в копанята и вар за белосване, направи им и хубава четка от слама.

И отиде по-нататък.

У Вахникови изкарваха тор на близката нива, но толкова несръчно вършеха това, че половината изпадаше из ритлите по пътя, а девойките и двете теглеха коня за юздата, понеже не им се покоряваше. Рохо излезе пред тях, притупа добре тора в колата, шибна коня с камшика и той затегли, послушен като дете…

У Балцерекови пък Мариша, онази, която след Ягна Бориновица я смятаха за най-хубава в селото, сееше грах току зад плета в черната, яка наторена пръст; само че се движеше като муха в смола; увила бе главата си в кърпа и бе наметнала бащиния си клашник доземи, за да не развява вятърът фустата й.