Владислав Реймонт - Селяни

Ковачът стоеше пред една каца с жито, със зарити до лактите ръце, и внимателно ровеше из него.

— Та в ечемика ли ще е скрил той ключа, а? — изтърси тя задъхана, като едва дишаше от възмущение, и застана наежена пред него.

— Гледам дали не е мухлясал, дали ще го бива за посев… — заекваше изненадан той…

— Не е твоя грижа това!… Защо си влязъл тук? — кресна му тя.

Той извади недоволно ръце и едвам възпираше яростта си:

— Пък ти ме следиш, като че съм крадец…

— Нима не знам защо си дошъл, а? Я гледай, на хората в килерите ще влизаш и по каците ще тършуваш, може и бравите да отключваш и раклите да отваряш… така ли? — крещеше тя все по-силно.

— Не казах ли ти вчера какво трябва да търсим…

Той правеше усилие да бъде спокоен.

— Лъжеше пред мене, колкото прах в очите ми да хвърлиш, а друго вършиш. Разбрах вече твоите юдински замисли, разбрах…

— Ханко, затваряй си устата, че ще ти я затворя! — зарева грозно той.

— Опитай се, разбойнико ниедин! Пипни ме само с пръст, така ще се развикам, че цялото село ще се събере да види какъв си хубостник! — заплашваше тя.

Той огледа внимателно стените и си отиде най-сетне, като псуваше разпалено.

Погледнаха се те отблизо и тъй яростно, че да биха могли, биха се пронизали с пламналите си очи.

Ханка дори вода пи и дълго не можа да дойде на себе си след тази възбуда…

„Трябва да се намерят и да се скрият на сигурно място, че ако ги докопа, ще ги открадне“ — мислеше си тя, като отиваше отново към плевнята, но изведнъж се върна от сред път.

— Седиш си в къщи, пазиш, а пущаш чужди хора в килера! — викна тя на Ягна, като отвори вратата.

— Михал не е чужд човек: и той има такова право да влиза, както и ти! — рече Ягна, която никак не се уплаши от крясъка й.

— Лаеш като кучка, сдумала си се с него, добре, но помни, само да се изгуби нещо от къщи, бога ми, и тебе ще дам в съд, че си помагала… Помни това!… — крещеше тя разгневена.

Ягна скочи от мястото си и стисна, каквото попадна под ръката й.

— Искаш да се биеш! Бий! Опитай се само, така ще ти наредя мазничката мутра, ще ти я разкървавя, та и майка ти няма да те познае!…

И Ханка гълча, крещя заядливо всичко, каквото й дойде на устата.

И никак не се знаеше как щеше да свърши караницата, защото вече бяха разперили нокти и настъпваха все по-близко, ако не беше Рохо, който тъкмо тогава влезе, та засрамената от погледа му Ханка се поусмири и млъкна, като блъсна с всичкия си яд вратата след себе си.

А Ягна си остана в къщи и не можеше да се помръдне от ужас; устните й трепереха като в треска, сърцето й скачаше, а сълзите като град се лееха от очите й. Най-сетне тя дойде на себе си, захвърли стисканата в ръка пералка, бухна се в леглото, раздрусана от болезнен и неутешим плач.

Ханка веднага разправи на Рохо каква беше работата.

Той слушаше търпеливо пълния с хули и размесен с хлипане разказ и като не можа да разбере някои работи от него, прекъсна я остро и започна строго да я съди, отблъсна дори подаденото му ястие и твърде разсърден, посегна за шапката си.

— Ще взема да си отида и никога очите ми да не видят Липци, щом сте такива. Всичко това е за радост на дявола или на евреите, които се подсмиват с несговорността и с глупостта на християнския народ! Божичко мой милостиви, не стигат бедите, не стигат болестите, не стига глада, ами се хващат и за косите и злобно се бият.

Той се задъха от тия думи, а пък Ханка я обзе някаква жал и страх да не си отиде разгневен, та му целуна ръката и от все сърце го молеше за прошка.

— Да знаеш как е мъчно да се живее с нея, всичко върши напук и против мене. Нали седи тук не за наше добро… ами как, толкова ниви са й приписани… Ти не знаеш каква е тя!… Какво не прави тя с ергените… каква е… (не, тя не можа да спомене за Антек)… а сега вече като че ли с кмета се влачи… — добави тя по-тихо. — Разбира се, щом я видя, така ми кипне, че просто с нож бих я пробола…

— Отмъщението остави на бога! И тя е човек и чувствува злото, а за своите грехове тежко ще отговаря. Казвам ти: не я онеправдавай!

— Аз ли я онеправдавам?

Тя много се учуди и не можеше да разбере какво зло е сторила на Ягна.

Рохо похапваше хляб, следеше я с поглед и размисляше нещо. Най-сетне той поглади детските главички, които се гушеха до коленете му, и се накани да си излезе.

— Ще се отбия пак някоя вечер, а сега едно ще ти кажа: остави я, гледай си работата, а другото господ ще нареди.

Поздрави с „Да бъде похвален“ и тръгна низ село.