Владислав Реймонт - Селяни

— Какво търсиш? Знам аз кое къде е, ще ти кажа! — викна Ягна, като вървеше след нея, когато оная току-що бе заровила ръцете си в житото, но парите можеха да бъдат по-дълбоко, на дъното…

Тя бързо разбра, че Ягна я следи, и по неволя се отказа от това и отложи своя замисъл за по-удобно време.

„Трябва да взема да приготвям подаръците“ — помисли си тя, като поглеждаше жално окачените на пръта колбаси; защото у Боринови и у другите по-първи стопани беше обичай, който заколи свиня, още на сутринта да разпрати по парче колбаса или от другото месо на най-близките си роднини, па и на някои от приятелите.

— То се знае, че не ти се ще, но трябва да дадеш, да не кажат хората, че ти се свиди… — рече ненадейно Вилица, като напълно отгатна нейната жална загриженост.

Затова, макар и да й се свидеше, тя с дълбока въздишка се зае да разпределя в чинии и панички, като често сменяваше по-малките парченца с по-големи или притуряше на някои парче от кървавицата, или отново отнимаше, докато най-сетне, измъчена и съсипана, извика на Южка:

— Премени се да го разнесеш по хората…

— Божичко, толкова много!…

— Няма какво да се прави, като трябва! Човек без човек не може! Тези по-дългите носи на стринка си. Тя ме гледа като разбойник и мърмори, ама какво да се прави. Това в чинията на кметови — мръсник е той, ама бяха приятели със свекъра и може нещо да помогне. Цяло черво кървавица и една рибица — на Магда, на ковачите… да не лаят, че сами ядем прасето. Истина, то не ще им затикне съвсем устата, но по-малко ще се заяждат… На Причековица ей тая колбаса: горда е тя, надута и устатница, но първа се отнесе приятелски… На Клембовица това последното…

— На Доминиковица не изпращаш ли?

— Най-после, след пладне… разбира се, че трябва… тя е като рядко лайно: не хвърляй камък в него и по-отдалече минавай. Разнасяй едно след друго, па да се не заприказваш с момичетата, че работа чака.

— Дай и на Настка, те са толкова бедни, че и за сол дори нямат — помоли я Южка тихо.

— Нека дойде, ще й дам. Тате, земи за Веронка, вчера щеше да намине…

— Повика я воденичарката надвечер да почистят стаите, навярно гости ще имат по празниците.

И той дълго още мънка новини, но Ханка, като изпрати Южка, се облече малко по-топло и изтича да помага на Ягустинка и да хока ратаите.

— Чакахме те за вечеря — започна Ханка, учудена от нейното мълчание.

— Ех… навечеряха ми се там очите, та и днеска чак под лъжичката ме боли.

— Агата като че ли се е разболяла?

— То се знае, у Козелови дочаква края си, сиротата.

— Как, не лежи ли у Клембови?…

— За роднина признават, който няма нужда от нищо или който дойде с пълни ръце; на другите, ако ще би и най-близки да са, само насъскват псетата…

— Ти пък! Нима ще вземат да я изгонят!

— Ех, довлякла се в събота у тях и още през нощта се разболяла… Казват, че Клембовица й взела пуховия юрган и почти гола я изпъдила…

— Клембовица! Не може да бъде, такава добра жена, само така си дрънкат хората.

— Не съм го измислила, казвам това, що съм чула…

— И сега лежи у Козеловица! Никой не би се надявал, че е такава милостива!

— За парата и поп е милостив. Козеловица взела от Агата двайсет злоти готови пари, затова ще я гледат, докато умре, нали старата всеки ден очаква края си. Погребението си е отделно, па старата, ако не днеска, утре ще свърши, няма… няма дълго да чака…

Тя изведнъж млъкна и напразно се силеше да задържа хлипането си.

— Що ти е, да не си и ти болна? — питаше я Ханка със съчувствие.

— Наядох се толкова много с хорска беда, че не мога вече да трая. Човек не е камък, бори се, ако ще би дори и със злина срещу цял свят и пак не може да се уварди. Дойде време, че повече не може да издържи човек и душата му като жалък пясък се разсипва.

Тя се унесе в плач, дълго се тресе и изтриваше шумно носа си, докато заприказва пак с болка, та думите и капеха като горчиви парещи сълзи в душата на Ханка.

— И няма край това човешко зло. Седнах при Агата, когато свещеника си беше заминал, и току долетя отвъдната Филипковица, развикала се, че най-старата й дъщеря умира… То се знае, че отърчах… Божичко, в къщи като ледница… Прозорците затъпкани с гушки слама… в къщи едно легло, а другите се тъпчат в слама като кучета… Не умря момичето, само тъй отглади я свило… картофите им се свършили, юргана вече продали… всяка четвъртинка булгур изпросват от воденичаря, никой не им дава на вересия, нито пък назаем… кой ли ще им даде? Няма спасение, нали Филип заедно с другите е затворен… Едва си излязох от тях, и Гжегожовица ми каза, че Флорка Причекова родила и има нужда от помощ… Долни хора са и зло ми правят, макар да ми са родни деца… отбих се, не е време да се помни злото… Но и там бедата не по-зле се озъбила; изналюпили се пилета, Флорка болна, нямат ни грош и помощ отникъде… ниви ядат ли се… няма оки ядене да им сготви, нивите седат неорани, макар че е вече пролет. Нали и Адам, както и другите, е в затвора… Ротила е момче като кремък здраво, само да се отчува, че Флорка е изсъхнала като треска, няма ни капка мляко в гърдите си, а кравата още не се е отелила… И навсякъде е така, а у безимотните какво е, то се не изказва… Ни има кому да работят, ни откъде пара да изкарат, ни кой да им помогне с грош… Да би помогнал господ поне да си измрат от лека смърт, да се не мъчи тоя най-беден народ.