Владислав Реймонт - Селяни

— Що е право, родния си баща е бранил, но е убил горския, разбира се, ще го осъдят, ами как…

Тъй казваха по-умните и всеки другояче обясняваше, че тя не можеше да разбере къде е правото. Адвокатът в града, до когото я изпрати с писмо свещеникът, й каза, че може да бъде и тъй, и тъй: и съвсем зле, и по-добре, само пари да се не жалят и повече търпение. А най-много я тревожеха в село, защото ковачът постоянно дрънкаше своите измислици и всички настройваше, както си искаше.

Та не е чудно, че и сега думите му паднаха като камъни на сърцето й. Краката й отмаляваха при работата, не можеше да приказва, така я беше притиснал страхът; на това отгоре, като си отиде той, дотърча и Магда и седна при болния, божем да го брани от мухи, каквито нямаше, и следеше всичко най-внимателно.

Но, види се, скоро й омръзна това и тя си предложи услугите да й помага в работата.

— Не се труди, ще си свършим и сами, малко ли е твоята в къщи?

Ханка каза това с такъв глас, че Магда се отказа и само плахо се обаждаше понякога, понеже и по природа си беше несмела и мълчалива.

Привечер Ягуша се яви пак, но вече с майка си.

Те поздравиха, като че си живееха в най-голямо съгласие, тъй приятелски и благосклонно, че направи дори впечатление на Ханка; и тя, макар че им отвърна по същия начин, па не жалеше ни добрите думи, нито водка да ги почерпи, все пак беше нащрек. Но Доминиковица не прие чашата.

— Страстна неделя е! Как ще ти пия водка!

— Не е в кръчма, па и има за какво… не е грехота! — оправдаваше се Ханка.

— Човек е готов да се отпуща и всякога търси как да се оправдава…

— Пийни за мое здраве, господарко, аз не съм органист! — викна Ямброжи.

— Само шише да дрънне, и те грабват дяволите! — промърмори Доминиковица, като се тъкмеше да прегледа главата на болника.

— Хе… Едного камбанката кара да се бие в гърдите, а пък други звънтенето на шишето кара да посяга за чаша…

— Лежи си сиротния, лежи си и нищо не знае що става по божия свят! — жално завика Доминиковица над Борина.

— Нито ще си хапне колбаси, нито водка ще си пийне! — продължи в същия тон и страшно подигравателно Ягустинка.

— На тебе само подигравки са ти в главата! — скара й се ядовито Доминиковица.

— Е, та? С плачове ли ще се махне злото? Това ще ми и остане, дето ще си се посмея.

— Който сее зло, скърби нека жъне и да се покайва!…

— Не току-така казват, че Ямброжи, ако и да слугува в черквата, ама е готов и с дявола да се сприятели, само и само да се поотпусне, да си похапне и попийне! — рече тържествено Доминиковица, като го измери със строг поглед.

— Само онзи може да бъде приятел с дявола и да се противи на доброто, който не знае каква отплата го чака после добави тя по-тихо, сякаш заплашваше.

В стаята настана мълчание. Ямброжи се завъртя ядосано, но сдържа в себе си острия отговор, защото знаеше, че свещеникът щеше да научи още утре след служба всяка казана от него дума; ненапразно Доминиковица все в черквата висеше… Па и другите се сгърчиха под кукумявските й очи, дори упоритата Ягустинка тревожно млъкна.

Как не, цялото село се боеше от нея; мнозина навярно са почувствували върху себе си силата на злите й очи, на мнозина бяха замаялите главите или се бяха разболели от уроки.

Работеха те тихо и с тревожно наведени лица; само нейното бяло, сякаш от избелен восък и набраздено лице се носеше по къщи. Тя също не се обаждаше, а се зае заедно с Ягна да помага. И помагаха тъй усърдно, че Ханка не смееше дори да им забрани.

И понеже поповият ратай повика Ямброжи в черквата, другите останаха сами и чевръсто нареждаха месото и брусовете сланина в чебърчетата и в качето.

— В отсамната страна в килера ще е по-хладно за месото, по-малко се пали огън в нея… — нареди старата и започна да мести с Ягуша съдовете.

Това стана тъй бързо, че докато Ханка да се противопостави, докато се сети, те вече наслагаха всичко в килера, а тя много ядосана запренася бързо каквото беше останало към своето отделение, като повика на помощ и Южка, и Петрек.

На мръкване, когато вече запалиха лампата, се заеха да правят колбаси, кървавици и дебела пача. Ханка режеше месото някак мрачно и ядосано, не беше й още преминало.

— Няма да го оставя в оня килер, та да го излапа или да го изнесе! Да има да взима! Врачка ниедна! — пошепна тя най-сетне през зъби.

— Утре, когато отиде в черква, тихичко да пренесеш всичко в твоя килер и туйто! Няма да ти го отнеме я! — съветваше я Ягустинка и тъпчеше месото в дългите черва, които като червени и тлъсти змии се виеха по масата, и час по час ги окачваше на една върлина над огнището.