Владислав Реймонт - Селяни

— Затваряй, си устата, със свещениците не се закачайХанка също тъй недоволна от бръщолевенията на Ягустинка.

— Там е от съмнало, прислугва на литургията и реди там, каквото трябва.

— А къде е Михал?

— Отишъл с малкото органистовче на Жепки да събират дажбина.

— С гъска оре, пясък сее — на такива все добре е 29 29 Алюзия за лесния поминък на образованите хора, които пишели с гъше перо и изсушавали писаното с пясък. — Б.пр. — въздъхна Ямброжи.

— Така си е, най-малко по едно яйце на глава получават…

— А за поменици по три гроша отделно на човек си взима. Гледам, всеки ден мъкнат някакви торби с нещо. Само яйца миналата седмица продаде шестстотин и шейсет чифта — рече Ягустинка.

— Когато стана у нас органист, пеша пристигна с едно вързопче, а сега не можеш го изнесе с четири чифлишки коли.

— Органист е повече от двайсет години в Липци, енория голяма, работи, труди се, пести, спечелил си е човека — обясняваше Ямброжи.

— Спечелил! Скубе народа, каквото вече може, а преди да направи някому някоя услуга, току гледа в ръцете му. Взема по трийсет злоти за погребение, задето ще поблее на латински и ще посвири малко на органа.

— Все пак си е учен той по своята част и неведнъж трябва доста да си поблъска ума!

— То се знае, че е научен къде по-тънко да блейне и къде по-дебело и как да излъже.

— Друг на негово място би всичко пропил, а този учи сина си за свещеник.

— От това и чест, и ползица ще има! — добавяше заядливо старата.

Те прекъснаха на най-хубавото място, защото влезе Ягуша и застана като вкопана на прага.

— На шипарчето ли се чудиш? — засмя се Ягустинка.

— Не може ли да го очистиш в своята стая! Ще ми измърсиш съвсем моята — рече тя и цяла почервеня.

— Имаш време, ще си почистиш! — отвърна студено и натъртено Ханка.

Ягуша се засили напред сякаш за караница, но остави, завъртя се само по къщи, взе броениците от разпятието и като покри разпръчканото легло с някаква покривка, излезе, без нито дума да каже, макар че устните й трепереха от сдържан яд.

— Да беше помогнала малко, толкова работа има!… — й рече в отвода Южка.

Тя й отвори една уста тъй ядосано, че дори дума не можеше да й се разбере, и хукна като побесняла. Витек излезе да види и каза, че отишла право у ковача.

— Нека иде, ще се пооплаче и ще й олекне!

— Пак ще има война помежду ви! — забеляза по-тихо Ягустинка.

— Ами нали живея все във война! — отвърна Ханка спокойно, ако и да бе развълнувана, защото си знаеше, че всеки миг може да дотърчи ковачът и без люта караница няма да се размине.

— Ей сега ще долетят! — пошепна съчувствено Ягустинка.

— Не бой се ти, няма да им се уплаша — рече тя с усмивка.

Ягустинка чак клатеше глава от почуда и разменяше погледи с Ямброжи, който тъкмо свършваше работата.

— Ще ида до черквата да ударя камбаната за обед и веднага ще се върна да обядваме! — рече той.

Той се върна скоро и каза, че свещениците вече обядват, че воденичарят им изпратил кош риба и че след обед пак ще изповядват, защото много народ още чакал.

След като обядваха набързо, но ячко си попийваха, защото Ямброжи току се ожалваше, че водката била слаба за такива пресолени херинги, те пак се заловиха на работа.

Тъкмо Ямброжи разсичаше шипарчето и изрязваше месо за колбаси, а Ягустинка нарязваше сланината и грижливо я посоляваше върху направена от врата маса, и ковачът влезе тичешком.

По лицето му личеше, че едвам се въздържа.

— Не знаех, че си купила толкова голямо шипарче — започна той хапливо.

— Купих си и както виждаш, редя си го!

Обзе я малко страх.

— Хубаво шипарче, дала си трийсетина рубли…

Той разглеждаше внимателно месото.

— И сланина дебела има, рядко ще намериш такава! — зесмя се Ягустинка и поднесе пред очите му една пласа сланина.

— Е… не тъкмо трийсет съм дала, ама! — отвърна с присмех Ханка.

— Бориновото шипарче! — избухна изведнъж той, като не можеше вече да сдържа яда си.

— Виж го ти колко е умен: дори по опашката позна чие е! — подбиваше се Ягустинка.

— С какво право си го заклала! — завика той ядосано.

— Стига си викал, тук не е кръчма! С такова право, че Антек поръчал по Рохо да го заколя.

— Как може Антек да се разпорежда тук? Да не би това да е негово?

— Разбира се, че е негово!

Тя беше уверена в себе си и събра сили за война.

— Това е на всинца ни!… Скъпо ще ви излезе!

— На тебе няма да даваме сметка!

— А на кого? В съд ще ви дам!

— Да мълчиш, затваряй си устата, че болния тук лежи и всичко е негово…