Владислав Реймонт - Селяни

Сложиха корито, швирна кръв като из църкало чак до стената на кочината, шумно се застича по нея и вдигаше пара като вряла вода.

— Чиба, Лапа! Я го гледай: ще му се, проклетника, ами нали е пост! — обади се Ямброжи най-сетне, като отпъждаше кучето и тежко дишаше. Беше се поизморил.

— В пруста ли ще го парите?

— В стаята ще внеса коритото. Нали трябва да го окачим, за да го очистим.

— Мислех си, че в стаята е тясно.

— Ами от другата страна, на свекър ти, там е широко, няма да попречи на стария… Само че по-бързо, доде е топло, по-лесно се скубе! — даваше той заповеди, като скубеше по-дългата четина от гърба на прасето.

За късо време шипарчето бе попарено, оскубано, измито и висеше в Бориновата стая, разпънато на една кобиличка, която бе вързана за гредата на потона.

Ягна я нямаше. Тя още сутринта отиде в черква и никак не се надяваше за това, което ставаше. А старият, както обикновено, лежеше в леглото, втренчил нейде безчувствения си поглед.

Всички работеха тихо, като често поглеждаха към болния, но улисани твърде много в шипарчето, скоро го забравиха, тъй като той дори и не мърдаше. Те не се излъгаха в шипарчето, защото откъм гърба си имаше цели шест пръста дебела сланина и чудо сало.

— Опеяхме го, откарахме го, сега трябва и с водка да го попрелеем! — рече Ямброжи, като миеше ръце над коритото.

— Хайде, елате да похапнем, все ще се найде нещо и за пиене.

Разбира се, че преди да се залови с картофите и борша, Ямброжи пийна здравата, но яде малко и скоро се зае за работа, като хокаше този-онзи, особено Ягустинка, с която работеше заедно, защото и тя разбираше от солене и уреждане на месо.

И Ханка помагаше, колкото можеше, а пък Южка се залавяше с каквото й падне, само и само да се намира в къщи при шипарчето.

— Помагай да товарят тор и да го превозят по-скоро, защото ми се чини, че тия мързелани днеска не ще свършат — викаше й Ханка.

Разбира се, Южка недоволна тичаше по двора и изливаше всичкия си яд на ратаите, та крясъците й постоянно се чуваха — ами как!… Пъдеше я, а в къщи ставаше все по-шумно, защото всеки миг дохождаше някоя съседка, заприказваше се за това-онова и като съглеждаше увисналото шипарче, разперваше ръце и захващаше угласом да се чуди: такова голямо, тъй охранено, каквото и воденичарят, и органистът не е имал.

Ханка беше много радостна от това, гордееше се, че коли шипарче, и макар че снощи й беше възжал за водката, но нямаше как, трябваше, такъв си беше обичаят у богатите на тоя празник; тя черпеше, подаваше за мезе хляб и соя и слушаше зарадвана похвалните думи, па и разговаряше доста, защото една излезе, а вече други очукваха пред входа калните си обувки, сякаш на минаване край черква се отбиваха на къса молитва или като на служба на голям празник прииждаха, и деца доста се пречкаха из ъглите, па и по прозорците назъртаха, та Южка често трябваше да ги отпъжда.

Неочаквано и в селото наставаше движение. Все повече хора цапаха из улиците, ту коли от други села трополеха една по друга; покрай вира се червенееха като в шествие женски премени, нали народът тръгваше на изповед, без да гледа нито лошите пътища, нито кишавото, неприятно и тъй променливо време: час по час преваляваше и ту топъл вятър повяваше през градините, ту се силеше едра като булгур суграшица, па настана и такова време, че и слънцето се показа през облаците и като със злато заля света — както впрочем се случва в ранна пролет, когато времето по своята причудливост прилича на момиче, у което и смях, и плач, и радост, и скърби поред нахлуват в главата му, та и то само не може да разбере що става с него.

У Ханкини, разбира се, никой не обръщаше внимание на времето, а работата и приказките продължаваха, та пукот идеше. Ямброжи тичаше здравата, подканяше другите, подхвърляше по обичая си шеги, но понеже трябваше наскоро да понаобиколи черквата и да види дали всичко отива, както трябва, току се оплакваше, че му е студено, и викаше за разгревка.

— Настаних поповете, отрупах ги с народ, та чак до пладне няма да се мръднат.

— Ех, лозновския поп не ще издържи дълго. Казваха, че икономката му час по час трябвало да му поднася гърнето!

— Пази се, бабетино, остави поповете на мира! — рече той на Ягустинка, тъй като не обичаше така да се приказва.

— А за слупчанския казват, че всякога, когато изповядва, държи в ръката си шишенце с ливанто и току го поднася до носа си, защото народът му вонеел, и след всякого, като го изповяда, разветря лошия въздух с кърпичката и кади тамян…