Владислав Реймонт - Селяни

— Но вие ще го ядете.

— Разбира се, че на вас няма да дам и да помиришете.

— Ще дадеш половината и никакви разправии няма да имаме — пошепна той меко.

— Насила и кокал няма да получиш.

— Тогава с добром ще ми дадеш ей тая четвърт и тая пласа сланина.

— Ако каже Антек да ти дам, ще ти дам, а без негова заповед — ни кокалче…

— Побесняла е тази жена!… Шипарчето да не е на Антек? — И той пак пламна от яд.

— На баща му е, все едно, че е на Антек, щом стария е болен. Той ще се разпорежда тук наместо него и той каквото каже, това ще да е. А после, каквото бог даде…

— Той да разпорежда в затвора, ако му позволят… Щом му харесва да управлява имот, ще го замъкнат във вериги в Сибир и там ще управлява — викна той разпенен.

— Него да оставиш на мира!… Може и да го замъкнат… но и тогава няма да хапнеш от нивиците, та ако ще зарад това и още по-голям предател за народа да станеш! — приказваше тя зложбо, раздрусана от внезапен страх за мъжа си.

На ковача чак краката затрепераха, а ръцете му се затресоха и заудряха по дрехите; той почувствува страшно желание да я хване за гърлото, да я повлече по стаята и да я срита, но още се въздържаше: имаше хора. Само хвърляше към нея яростни погледи, без да може дума да продума. Но тя не се уплаши, а взе ножа, с който режеха мекото, и тъй бързо и презрително го погледна, че той приседна на раклата, свиваше цигара и разглеждаше със зачервени очи по къщи, като си мислеше нещо и правеше някаква сметка, защото бързо стана и рече смекчено:

— Я ела отвъд, ще ти кажа нещо да се помирим.

Тя отри ръце, тръгна и остави вратата напълно отворена след себе си.

— Не ща да се карам, ни съдя с тебе — почна той, като палеше цигарата си.

— Па и нищо няма да спечелиш от мене!

Тя пак се успокои.

— Още нещо говори ли дядо вчера?

Той беше вече добър и й се усмихваше.

— Нищо… лежа си спокойно, както и днеска си лежи…

У нея се събуди подозрително внимание.

— Шипарчето, глупости, дребна работа, заколете си го и си го изяжте, ваша воля… нищо не губя от това аз. Неведнъж човек брътви, а после съжалява. Не навивай на пръст това, дето рекох! За по-важна работа идвам сега… Знаеш, разправят из селото, че дядо ще да има скрити из къщи доста пари… — Той спря и впи поглед в лицето й. — Заслужава си да се потърсят, че, не дай боже, нещо смърт, ще изчезнат някъде или пък някой чужд човек ще ги пипне.

— Нима ще каже къде ги е скрил!

В очите й имаше дълбока непроницаемoст.

— На тебе той всичко ще каже, само добре да го подхванеш.

— Стига да му се върне разума, ще се поопитам…

— Само че умната и много-много да не приказваш, ако се намерят парите, само двамата да си знаем. А намерили се нещо повечко, тогава по-лесно ще откупим и Антек от затвора… пък и защо да знаят другите?… Ягна си има доста приписано… па може, ако има пари, и с нея да се съдим и да й вземем приписаното. А пък на Глежа малко ли изпращаше във войската! — шепнеше той и се навеждаше към нея.

— Истина казваш… то се знае… — заекваше тя, като се пазеше да не се издаде с нещо.

— И тъй смятам, че някъде из къщи ще да ги е скрил… ти как мислиш?

— Знам ли, като не ми е загатнал ни думица?…

— За житото ти говореше той нещо вчера… не помниш ли? — подсказваше той.

— Истина, че казваше нещо за сеяне.

— И за каците казваше — припомни той, без да снема поглед от нея.

— Как не, нали житото за посев е в каците! — рече тя, като че ли не се сещаше.

Той изпсува тихо, но сега все повече се уверяваше, че тя знае нещо; това прочете по нейното затворено лице и по твърде притаените й и тревожни очи.

— Пък да не седнеш да разправяш какво съм ти говорил…

— Да не съм от тия, дето тичат да разнасят новини из село?

— Само предупреждавам де… Но добре да си отваряш очите, че щом веднъж му светне в паметта, всеки миг може съвсем да му просветне…

— Ех… само по-скоро да дойде това…

Той хвърли веднъж-дваж мазния си поглед към нея, подръпна мустаци и излезе, изпроводен от пълните й с приятен присмех очи.

— Юда, кучето проклето, разбойник!

Тя кипна от омраза и направи няколко крачки след него; защото не за пръв път й хвърля в очи заплашвания, че ще изпратят Антек в Сибир и ще го впрегнат да работи непосилна работа.

Наистина тя не му вярваше напълно и разбираше, че всичко туй й дрънка, за да я разтревожи и по-лесно да я изгони от къщи.

Но въпреки това страшна тревога я разяждаше за Антек. И неведнъж, където и както можеше, се допитваше какво наказание може да му наложат и със скръб разбираше, че без нищо няма да мине.