Владислав Реймонт - Селяни

— У кого ли пък в селото прелива? Всякъде беда и мъка на сърцето.

— Ех, и заможните стопани имат големи грижи… един мисли с какво по-хубаво червото си да натъпче, друг кому би могъл да даде пари с по-голяма лихва, ама никой се не погрижва за сиромашта, та ако ще би тя да умира като куче под плета… Боже мой, в едно село живеят, плет ги дели, а никому това не разваля съня… То се знае, всеки оставя на Исус Христос да се грижи за сиромашта и всичко стоваря на божията воля, а сам гледа да угоди на корема си с пълна паница и с топъл кожух да закрие ушите си, за да не чуе скимтенията на гладните…

— Какво да се прави? Кой ли пък има толкова, че да помогне на всички сиромаси?

— Който не иска, той знае как да се оправдае! Не казвам за тебе, ти не си на свое и знам добре как ти е тежко, но има, има такива, които биха могли да помогнат: та воденичаря, та свещеника, та органиста, та други…

— Да има някой да им спорече, може би ще се смилят… — обясни Ханка.

— Който има сърце, той сам ще чуе виковете на гладните, не трябва да му се вика от амвона за това! Моля ти се, много добре знаят те какво става с бедния народ, нали от тая човешка беда са охранват те и от нея дебелеят… За воденичаря сега е жътва, макар че още е далеко до ново жито: на върволици вървят хората към него за брашно и булгур — било за последния си грош, било на вересия, за отработване или пък с хубава лихвица, па ако ще и завивката си да продадеш на евреина, че трябва да се яде…

— Така си е, никой даром не дава…

Припомни си Ханка своята неотдавнашна сиромашия и тежко въздъхна.

— Постоях при Флорка до късно, насъбраха се жени и заразправяха какво става низ село, казваха…

— Но имя отца и сина! — извика изведнъж Ханка и скочи на крака, защото вятърът тъй силно тресна вратницата, та чудно как я не разби. Тя я отвори с мъка и я подпря яко с колове.

— Здравата духа, само че е някак топъл вятъра, да не би да докара дъжд?

— И без това колите до осите потъват из нивите.

— Няколко дена хубаво слънце и веднага ще изсъхне, пролет нали е.

— Поне да започнем да садим пред празниците!

Тъй си попродумваха те от време на време, заети в работа, докато млъкнаха напълно, само тупкането на пробираните картофи се чуваше, защото хвърляха ситните на един куп, а нагнилите на друг.

— Ще има с какво да се похрани свинката, па и на кравите ще има да се забърка…

Но Ханка като че ли не чуваше; тя мислеше само как би могла най-сръчно да се добере до парите на свекъра си, само понякога поглеждаше през вратнята навън, към раздърпваните и размятани от вятъра дръвчета. Разкъсани сини облаци се носеха като разхвърляни по небето снопи, а вятърът все повече се усилваше и някак тъй силно духаше отдолу, че сламеният покрив на къщата настръхваше като четка. При това се носеше един постоянен влажен хлад, силно пропит с миризма на тор, който товареха от торището. На двора беше почти пусто, само сегиз-тогиз преминаваха разчорлени кокошки, подгонвани от вятъра, гъските седяха на завет зад плета над гъсетата си, които тихо пиукаха; често се появяваше с празна кола Петрек, обръщаше я, заставаше право спроти тока, плесваше с ръце, хвърляше хлъпка сено на конете и като натовареше заедно с Витек и подпираше на изровените места колата, откарваше я към нивата.

Понякога пък дотичваше Южка, оживена, зачервена, задъхана, развълнувана от разнасянето на колбасите, и бърбореше:

— Занесох на кметови, сега ще изтичам до чичови… в къщи си бяха, белосват вече за празниците, тъй благодариха, тъй благодариха…

Тя разправяше надълго и нашироко, макар че никой не я питаше, и пак политаше низ село да носи предпазливо увитите с бели кърпи паници с подаръците.

— Бъбрица момиче, ама е умно — забеляза Ягустинка.

— Истина, че е много умна, ама само за детински смехории и дето може да се повесели…

— Ти що искаш от нея, още е малчуган, дете е още…

— Витек, я виж кой влезе там в къщи! — викна изведнъж Ханка.

— Ковачът току-що влезе!

Сепната от някакво лошо предчувствие, тя се затича право към свекъровото си отделение; болният лежеше, както обикновено, възнак, Ягна шиеше нещо до прозореца, в къщи нямаше никой друг…

— Къде се дяна Михал?…

— Тъдява ще да е, търси ключа от колата, давал го бил някога назаем на Мачей — обясни Ягна, без да вдигне поглед от работата си.

Ханка назърна в отвода — нямаше го; назърна в своето отделение: само Вилица седеше с децата при огъня и им дялкаше въртележки; потърси го дори на двора; никъде нямаше нито следа от него, и се спусна право към килера, макар че вратата беше затворена.