Владислав Реймонт - Селяни

— Но макар че беше неприятен и донейде пакостен, вятърът изсуши хубаво нивите, та до сутринта те доста побеляха и по пътищата водата оттече…

Рохо стоя дълго в размисъл, забравил за божия свят, но ненадейно тръгна, защото дочу по вихъра някакви свадливи гласове.

Той бързо се огледа: отвъд вира, пред кметската къща, до портата се червенееше купчина жени с някакви мъже по средата.

Той побърза с любопитство, понеже не знаеше какво е станало.

Но като видя отдалече стражарите с кмета, свърна в най-близката порта и оттам прекоси внимателно през градините към групата, тъй като не обичаше да се пъха в очите на властта.

Глъчката ставаше все по-шумна, постоянно прииждаха жени, цяла тълпа от деца дотича от всички страни, занатискаха се към по-старите и като се блъскаха помежду си, та стана дори тясно пред портата, изсипаха се на улицата, без да гледат калта, нито разлюлените дървета, които ги шибаха с клоните си. Всички викаха нещо заедно, понякога отделни гласове се откъсваха, но той не можеше да разбере какво беше, защото вятърът късаше думите. Той съгледа между дърветата само това, че Плошковица беше начело: дебела, охранена, със зачервено лице тя най-силно крещеше нещо и тъй заядливо се доближаваше с пестници към носа на кмета, че той се дръпваше назад, а другите я поддържаха с врясък като стадо от разярени пуяци. А пък Кобусовица, заобикаляше отсрани и напразно искаше да се промъкне до стражарите, над които често се разтърсваха стиснати пестници, а тук-там вече и тояга или изцапана метла…

Кметът нещо обясняваше, като загрижено се чешеше по главата и възпираше женския напор, та стражарите предпазливо се измъкнаха от навалицата и тръгнаха покрай вира към воденицата; след тях тръгна и кметът, като се обръщаше понякога да се скара нещо и да заплаши момчетата, защото, почнаха да го замерят с кал.

— Какво искаха? — попита Рохо, като влезе между жените.

— Какво! Да даде селото двайсет коли и хора за трудова, та да отидат сега да поправят пъти в гората — обясняваше му Плошковнца.

— Някакъв голям чиновник щял да мине оттам; та затова заповядват да се изравнят дупките по пътя…

— Казахме им, че не даваме ни кола, ни коне…

— Та кой ли ще иде?

— Първом да пуснат мъжете ни, тогава те ще им направят и пътя.

— Дворянина да впрегнат!

— Да вземат те да работят, а не да тършуват по къщите!

— Гадове, пакостници! — викаха все по-високо една през друга жените.

— Само щом видях стражарите, и веднага нещо лошо мина през ума ми…

— Нали още от заранта се наговарят с кмета в кръчмата.

— Напукали се с водка и хайде сега, дай им да ходят по къщите и да гонят хората да работят…

— Кмета знае добре, трябвало е да обясни в управлението какво е в Липци — обади се Рохо, като напразно се мъчеше да надвика възбунените гласове.

— Ами, добре се държи той с тях!

— И пръв ги води за всичко тука.

— Той само гледа дали ще има полза от нещо — завикаха пак.

— Уговаряше хората да дадат на ония там по петнайсет яйца или по кокошка от къща и те щели да ги оставят, па ще отидат други села да подгонят на трудова.

— На тях ли, камъни бих им дала!

— Кърпел, кърпел!

— Тихоте, жени, да не ви накажат за оскърбление на властта!

— Нека наказват, нека затварят, ще се изправя, ако ще, пред най-големия чиновник и всичко ще му кажа, какво зло ни е направено и как живеем!…

— От кмета ще ме е страх!… Заплес такъв!… Не го бръсна това бостанско плашило… Той е забравил, че мъжете са го избрали, те могат и да го махнат от кметството… — крещеше Плошковица.

— Па ще наказват на това отгоре! А не плащаме ли данъци, момчетата не ходят ли войници, не правим ли всичко, що заповядат?… Не стига им, дето ни взеха мъжете!…

— И щом дойдат тука, веднага нещо ще сполети някого.

— Не застреляха ли кучето ми по жътва на полето!…

— Мене ме дадоха в съд, че се запалили саждите в комина!…

— А мене не дадоха ли, дето лани съм сушила лен зад плевнята?

— А как набиха Гулбасовото момче, че ги замерило с камък!…

Всички викаха в един глас и се трупаха около Рохо, та той дори запушваше ушите си от врясъка им.

— Я се усмирете! С приказки нищо не става! Тихоте!… — викаше той.

— Иди кажи на кмета, или ще надигнем метлите и ще отидем всички там!… — дереше гърлото си Кобусовица.

— Ще ида, само че вече се разотивайте! Толкова много работа си имате в къщи… пък аз ще разкажа хубаво!… — молеше ги той горещо, като се боеше да не се върнат стражарите.