Владислав Реймонт - Селяни

— Не бързай толкоз, ще успееш!… — засмя се той, като влезе в лехата.

— Ами… на велики вторник грах който посее, от едно кринче по пет ще отвее! — отвърна тя високо.

— Докато го досееш, първия ще ти никне! А че много гъсто, Маришо, много гъсто… щом поникне, ще се измотае и ще полегне!

Той й показа как да сее при вятър, защото не знаеше, глупавата, и сееше, както й дойдеше.

— А Соховия Вавжон ми каза, че за всичко те бива! — рече той току-така, като вървеше до нея по калната бразда.

— Ти приказва ли с него? — викна тя и изведнъж се спря да си поеме дъх.

Страшно се изчерви, но се страхуваше да пита повече.

Рохо само се усмихна, но като си отиваше, рече:

— Ще му кажа по празниците как се пресилваш в работа!…

У Плошкови, братовчеди по баща на Стахо, две момчета подораваха картофище до самия път: едното караше, другото божем ореше, а и двете бяха малчугани, едва стигаха с носа си до опашката на коня и нямаха никаква сила; то се знае, че плугът им вървеше като пиян мъж, а конят всеки миг завръщаше към конюшнята, та постоянно го шибаха и хокаха заедно, като се караха и помежду си.

— Ще можем, Рохо, ще можем, само че от тия проклети камъни изскача плуга, па и кобилата се дърпа за жребчето… — обясняваше с плач по-голямото, когато Рохо взе от ръцете му плуга и заряза началната бразда, като в същото време ги поучаваше как да държат кобилата.

— Сега вече до довечера цял уврат ще подорем!… — подвикваше самонадеяно момчето и се оглеждаше страхливо дали някой не е забелязал, че Рохо им помага, а като си отиде старият, то веднага седна на плуга гърбом към вятъра, както правеше баща му, и запуши цигара.

А Рохо отиваше от къща на къща и обмисляше къде можеше да бъде полезен с нещо.

Усмиряваше караници, препирни изглаждаше, па където трябваше, помагаше ако ще би и в най-тежката работа, например у Клембови, като видя, че Клембовица не може да се разправи с един съковит пън, той взе и насече дърва. На Печешовица донесе вода от вира, на друго място съветваше вироглави деца да слушат…

Като забележеше пък, че някъде са премного печални и се окайват, пущаше забавни шеги и смехории… С момите обичаше да разговаря за моминските работи в домакинството, напомняше им и за момците; с жените говореше за децата, за грижите, за съседките и за всичко, в което женският свят намираше удоволствие — само и само да наведе хората на по-добри мисли…

И понеже беше умен човек, набожен и много нещо видял по света, от пръв поглед знаеше кому какво да рече, с каква приказка да изтръгне скръбта от душата му, кой имаше нужда от смях, кой от съчувствена молитва или от твърда, умна дума, или от заплаха…

Тъй добър и с обществено чувство беше той, че макар и неканен, не една нощ преседяваше при болни и ги подкрепяше с добротата си, та го обичаха дори повече от свещеника…

Докато най-сетне хората почнаха да го виждат като някой светец, който разглася божия милост и радости по къщите.

Но можеше ли той да премахне цялата беда? Можеше ли да отбие съдбата и да изхрани гладните, да изцели болните или пък да замени липсващите ръце?…

Той полагаше свръхчовешки усилия да помага и да брани народа — но това бе прашинка за цялото село, то бе като когато някой в зной разхлажда с роса зажъднелите си устни, а не му дават да пие!…

Ами как! Селото беше голямо, само къщи имаше над петдесет, грамадна площ земя чакаше да бъде разработена, стока за гледане, а и колко гърла ожидаха за ядене!

И понеже всичко това, откак взеха мъжете, се крепеше повече по божия милост, отколкото с човешки труд, не е чудно, че от ден на ден все повече се увеличаваха и беди, и нужди, и плачове, и грижи…

Рохо чувствуваше и знаеше добре всичко това, но едвам сега, като ходеше от къща на къща, видя каква разсипия се промъква навсякъде…

Защото не стига, дето нивите стоеха напуснати, дето никой не ореше, не сееше, не садеше, че това, дето дращеха по някоя нива, то си беше детинска забава — ами на всяка крачка се виждаха развалини и занемара: на места оградите се бяха повалили, на места през отнесения покрив се виждаха мертеците и гредите или откачени вратници висяха и като пребити крила удряха о стените, а не една къща се беше изкривила и напразно чакаше да я подпрат.

И навред къщите гизнеха във вода, кал до колене и безредие край стените, та бе трудно да се мине, и на всяка крачка такова разнищване, та чак сърцето да заболи човека; често крави поревваха от глад, конете бяха просто затънали в тор, защото нямаше кой да ги почисти.