Владислав Реймонт - Селяни

От селото дохождаха все повече жени и деца, та се чуваше само шляпане на обувки из калта и притаени, развълнувани гласове пошушваха в нарасналата навалица, ту се разнасяше детски плач или вече притихналото хлипане на Веронка; а по едва виждащите се изпод надвесените наметки лица се притайваше и лежеше скръб, мрачна като надвисналото над главите небе, по лицата на мнозина капеха топли сълзи.

Но в душите си бяха всички спокойни и понасяха безропотно това божие наказание. Ами как? Ако всеки взимаше на сърце чуждите беди, за своите биха ли му останали сили, а при това може ли да поправи злото, когато то е станало, да го облекчи?

Свещеникът изведнъж застана при Веронка и рече:

— Най-напред трябва да благодарите на бога, че сте оцелели…

— Разбира се, истина, ако ще прасето да продам, но ще платя за служба…

— Не трябва, запази парите за по-важни нужди, аз и без туй след празниците ще отслужа литургия зарад вас.

Тя му целуна горещо ръка и прегърна със сърдечна благодарност краката му за добрината и милосърдието, той я благослови и я поглади по главата, а притулилите се с писък към коленете му нейни деца прегърна любезно и ги погали като най-добър баща…

— Само не губи надежда и всичко на добро ще тръгне. Как стана всичко това?

— Как ли? Легнахме си веднага след вечеря, че нямаше газ в лампата, па и дърва за огън нямаше. Наистина, много вееше, та чак къщата пращеше, но не ме беше страх, тя на какви вихри е изтрайвала. Не заспах веднага, тъй духаше вътре, но после ще да съм позадрямала. И току нещо като ревна, като се затресе, като блъсна в стените! Божичко!… Помислих си, че целия свят се събаря. Скокнах от леглото и едва можах да сгърна в ръце децата, и като запращя всичко, та се зачупи, та полетя връз главите… едва стигнах до отвода и къщата се строполи зад мене… Не бях дошла още на себе си, и коминът се събори с трясък… Вън тъй духаше, че не можеше да се стои на крака, вятърът разнасяше сламата от покрива. Пък нощно време, до селото доста път, всички спят, никой не може да те чуе… Намъкнах се с децата в картофената яма и тъй сме прекарали до сутринта.

— Бог ви е пазил. Чия е тази крава при черешата?

— Наша е, нашата едничка хранителка.

— Млечна ще да е, гръб като клада, високи хълбоци… Стелна ли е?

— Всеки ден чакаме да се отели.

— Доведете я в моя обор, ще се намери място за нея и може да остане там чак до трева… Но вие къде ще се денете?… Къде, питам.

Изведнъж някакво куче залая и се нахвърли сърдито върху хората, а когато го отпъдиха, отиде на прага и започна страшно да вие.

— Дали не е побесняло, а? Чие е това куче? — попита свещеникът, като се затуляше малко зад жените.

— Кручек е, нашето… жал му е за разсипията… усетливо куче… — заекваше Билица, като отиде да го усмири.

Свещеникът поздрави с „Да бъде похвален“, не се сбогува, кимна на Шикорица да тръгне след него, протегна и двете си ръце към жените, които се спуснаха да ги целуват, и бавно си отиде.

Видяха, че нещо дълго разговаря с нея на пътя.

А пък женският народ, като се наприказва малко и се наожалва над злочестипата, бързо се разотиде, понеже си припомни изведнъж за закуската и за неотложните работи.

При развалините останаха само близките и размисляха как би могло да се извади нещичко изпод съборената къща, докато се върна запъхтяна Шикорица.

— Ще се пренесете у мене, от другата страна в къщи, дето Рохо учеше децата… Наистина там няма огнище, ама ще си турите печка и ще карате… — рече тя бързо.

— Ами с какво ще ти платя наема!

— За това да не те е грижа. Като прихванеш някой грош, ще платиш, ако не намериш, може и да ми помогнеш нещо с работа, па може и за бог да прости да седите. Нали така стои празна стаята! Каня ви от сърце, а пък свещеника ви праща за първа помощ ей тия пари!

И тя разгърна пред очите й банкнота от три рубли.

— Господ здраве да му дава! — извика Веронка, като целуна банкнотата.

— Толкова добър, че по-добър не ще се намери! — добави Ханка.

— И на кравата няма да е зле в неговия обор! То се знае… — рече старият.

И веднага започнаха да се пренасят.

Шикоровата къща беше досам пътеката, дето извиваше към селото, на стотина-двесте метра от Стахови, и веднага запренасяха там останалите вехтории и каквото от покъщнината и завивките можаха да извадят изпод развалините. Ханка навика на помощ и своя ратай, а накрай дойде и Рохо, който се зае чевръсто да помага. Така че преди да удари камбаната за обед, Веронка се беше вече настанила в новото жилище.