Владислав Реймонт - Селяни

И все така като в колело към нея идваше ту едно, ту друго, ту десето, та нито можеше да се опомни, нито да се отскубне от всичко това — нищо, само мора я душеше или пък дявол като да я изкушаваше и подсторваше към грях.

Късно през деня стана тя от леглото, но се усещаше като от гроб извадена, всички кости я боляха, беше бледа, разбита и страшно тъжна.

Студът бе поотслабнал, но някак си светът бе потъмнял, навремени сняг пършолеше, а навремени пак завиваше силен вятър, блъскаше дърветата, та се скриваха в снежната виелица, и свиреше по улиците. Но въпреки това селото шумеше в празнична радост, много хора сновяха по улиците, често някой профучаваше с шейна или пък на тълпи стоеха на разговори по портите, ходеха на гости у съседи, а децата като стадо, като кончета на паша, лудееха по вира и виковете им се носеха из цялото село.

Но на Ягушиното сърце не беше нито весело, нито драго, не!… Мраз я пронизваше, макар че в огнището пращеше весел огън, така глухо й беше, въпреки постоянния шум и Южкините песни, които звъняха из къщи. Между своите тя се чувствуваше чужда, толкова чужда, че със страх ги гледаше и й се струваше, че е между разбойници.

И често пъти, като не можеше да се противи, тя се заслушваше в горещия Антеков шепот, който неспирно и с еднаква сила звънеше в сърцето й…

„Гняв божи и вечно наказание за такива!“ — чу тя ясно гласа на свещеника и видя пред себе си червеното му лице и протегнатите със заплаха ръце.

Изплаши се силно тя, изгуби се цяла в дълбокото чувство за виновност. „Не, няма да изляза! Смъртен грях би било, смъртен грях“! — повтаряше тя, като се подкрепяше с тоя израз и отпъждаше с кръстене злото, но душата й крещеше в жалба и мъка, защото се стремеше към него, стремеше се с все сила, с цялата мощ на живота, както поваленото от бури дърво се стреми на пролет към слънцето, както земята се протяга при първия топъл полъх…

Но страхът от грях надделя и тя можа да се съвземе, като правеше усилие да го забрави, да го забрави завинаги… Тя не излизаше от къщи, страхуваше се да се подаде на портата, че може би там някъде той чака затаен и ще я повика… а тогава ще ли му се опре тя, ще ли задържи душата си да не полети след тоя глас?!…

Тя се зае усилено с шетане из къщи, но какво да прави, като нямаше много работа. Южка вече всичко беше разтребила, пък и старият постоянно ходеше подире й и нищо не й даваше да хване.

— Почини си, недей се мъчи, да не би без време нещо лошо да ти стане.

И тя не работеше, само се щураше безцелно из стаите, гледаше навън, заставаше пред външната порта и все по-голямо отегчение и раздразнителност я обземаха, защото я сърдеха зорките мъжови очи, сърдеше я радостта и шумът в цялата къща, сърдеше я дори щъркелът, който ходеше из стаята, та нарочно го шибаше с вълненика си, докато най-сетне, като не можа да издържи и като намери удобно време, изтича до майка си. Но мина напреко през вира и все се обръщаше тревожно, да не би той да стои скрит зад някое дърво!…

Нямаше я майка й в къщи, отбила се сутринта, колкото да види дома, и пак се върнала у кмета. Йенджих пък палеше огъня и час по час изтичваше пред къщи и поглеждаше към пътя, защото Шимек се контеше в килера.

Настроението й веднага се промени, мъката на душата й отпадна. Щом се почувствува по старому в своята стая, на старото бунище, съвсем се развесели и несъзнателно зашета, назърна при кравите, прецеди млякото, оставено още от сутринта във ведрата, хвърли храна на кокошките, помете къщата, разтреби каквото имаше и весело разговаряше с момчетата, понеже Шимек, пременен с нов клашник, беше излязъл в стаята и се решеше пред огледалото.

— Къде се стягаш?

— Из селото, у Плошкови се събират момчета.

— Мама ще ли те пусне?

— Всякога пък до нея няма да се допитвам я, имам си и аз свой ум и воля си имам… каквото ми се ще, това ще направя!…

— Ще направи, защо пък да го не направи! — мърмореше Йенджих и поглеждаше неспокойно към пътя.

— Да видиш, че ще го направя, хем ще го направя на инат, ще отида у Плошкови, в кръчмата ще ида, ще пия с ергените! — подвикваше Шимек гордо.

— Остави глупавия на волята му, ще се понесе по цял свят като теле, макар че само да бозае му трябва! — рече тихо Ягна, без да го укорява, задето се сърдеше на майка си и се перчеше доста; тя дори и не слушаше много, понеже трябваше вече да си върви у дома, а пък тъй й бе жал да си излезе оттука, та стана почти с плач и бавно и тежко тръгна към дома си.

У Боринови бе още по-шумно и весело, отколкото преди това. Дотърчала бе Настка Голембовата и беснееха с Южка, та чак на пътя се чуваше.