Владислав Реймонт - Селяни

Когато изслушаха и втората служба, органистът засвири тъй игриво коледни песни, че не бе лесно да се въздържи човек, хората се огъваха, потупваха с нозе, обръщаха се към органа и весело му пригласяха.

Само Антек не пееше с другите. Той беше дошъл с жена си и със Стахови, които пусна да минат напред, а сам остана между чиновете, не искаше вече да заема предишното си място между заможните пред олтара и като разглеждаше къде да седне, забеляза баща си с всички от дома, които се промушваха през средата, а Ягна вървеше напред.

Той се отдръпна зад един смърчов клон и вече не свали очи от нея, защото тя се виждаше отдалече, тъй като беше висока. Тя седна на края на един чин, до самата пътека, и той дори без да мисли за това, несъзнателно и упорито се натискаше през навалицата, докато дойде при нея, а когато през време на службата коленичеха, коленичи и той и така се наведе, че докосваше с глава колената й.

Тя не го забеляза веднага, защото свещицата, с която светеше в молитвеника си, тъй слабо гореше, па и еловите клони тъй затуляха, че нищо не можеше да види встрани; едвам когато свещеникът издигна причастието, когато тя коленичи, заудря се в гърди и наведе глава — погледна несъзнателно настрана — сърцето й замря, окаменя от радост, не смееше да се помръдне, не смееше да погледне втори път, защото й се видя като сън, като привидение и нищо повече… Тя затвори очи и дълго, дълго коленичи наведена, прегърбена до земята, почти изгубила съзнание от вълнение… докато седна бързешком на мястото си и го погледна право в лицето.

Да, той беше, той, Антек, много отслабнал, почернял, отпаднал, та лесно го съзря тя в мрака, а големите му дръзки и горди очи гледаха тъй мило и бяха тъй пълни със скръб, че душата й се присви от тревога и съчувствие, а сълзите сами напираха в очите й.

Тя седеше неподвижно, както и другите жени, но нито една буква не можеше да различи, нито дори страниците, нищо, защото тези негови тъжни, парливи с блясъка си очи бяха пред нея, светеха като звезди, затъмниха целия свят и тя се изгуби цяла, изчезна съвсем — а той беше все на колене; тя чуваше честото му и топло дишане, чувствуваше онази сладка, онази страшна сила, която идеше от него, проникваше право в сърцето й и сякаш с въжета я обвързваше и я пронизваше със страх и сладост, с трепет, от който умът напускаше човека, пронизваше я с тъй мощен любовен клик, та се разтреперваше всяка частичка в нея, а сърцето й пърхаше като птичка, на която заради палавост са приковали крилете о стената!…

Литургията премина, свърши се и проповедта, всички пееха, молеха се, въздишаха, плачеха, а те двамата като че ли бяха вън от света, нищо не чуваха, нищо не виждаха и нищо друго не чувствуваха освен себе си.

Страх, радост, любуване, спомени, обещания, клетви и пожелания едно след друго горяха в тях, минаваха от сърце в сърце, преплитаха се, та чувствуваха вече еднакво, еднакво туптяха сърцата им, с един и същи огън играеха очите им.

Антек застана още по-близо, опря се с рамото си о бедрото й, та свят й се замая и цяла се изчерви, а когато отново коленичи, той пошепна с горещи като огън уста досам ухото й:

— Ягушо! Ягушо!

Тя се покърти и едвам не припадна от вълнение, тъй приятно я прониза тоя глас като с някакво пресладко острие и с радост.

— Излез някой ден зад сенарника… всяка вечер ще чакам… не се бой… много искам да си поприказвам с тебе… излез — шепнеше той страстно и тъй близко, та чак лицето й гореше от дишането му…

Тя не отговори, силите я напуснаха, гласът й замря в гърлото, сърцето й скачаше и тъй силно биеше, че сигурно са го чули наоколо — но се поизправи, сякаш искаше вече да отиде там… където той молеше… където я зовеше с любов… зад сенарника…

Някак навреме гръмна първата коледна песен, черквата се залюля от пеене, та Ягна се поопомни и седна, като разглеждаше хората и черквата…

Но Антек вече не беше вътре. Той незабелязано се бе отдръпнал и полека бе излязъл на гробищата.

Дълго стоя той на студа под камбанарията, разведри се и се нагълта с въздух, дойде на себе си… но такава радост разпъваше сърцето му, такъв вик се надигаше в него, такъв силен вихър, че не чуваше песента, която бухаше през черковната врата и се разнасяше по цял свят, нито тихите скимтящи гласове, които се носеха от камбанарията… Нищо и за нищо не знаеше, нагреба шепа сняг и лакомо загълта, а после скочи през оградата на пътя — и като вихър полетя към полето.

Едва призори Боринови се върнаха от черква и малко след това целият дом захърка, та се чуваше надалече, само Ягна, макар че беше страшно уморена, не заспиваше. Напразно натискаше глава към възглавниците, напразно затваряше очи, дори се завиваше презглава с пуховия юрган — нищо не помогна, сън не идваше, а като че ли някаква мора я връхлетя и притисна гърдите й с такава тежина, че не можеше нито дъха си да поеме, нито да извика, нито да стане от леглото. Лежеше тя неподвижна, вдървена, в едно полубудно и полусънно състояние, в което разумът нищо не може да разбере, душата й сама се изприда от спомените като от някоя къделя и омотава със себе си целия свят, вижда разни чудеса, носи се над земята, в слънце се облича — а тя самата е като отражение в бистра развълнувана вода… В такова състояние беше Ягна, та макар и незаспала, всичко изчезна от паметта й, а душата й като птичка се носеше по чудни неща — към ония угаснали дни, към мъртвите времена, подхранвани само в спомен… усещаше се като да е в черквата… като че Антек беше коленичил до нея… постоянно приказваше и я гореше с очи, гореше я с думи, изпълваше я едновременно със сладка мъка и със страх… ту някакво пение се разнасяше и органът така пронизително гърмеше, та чувствуваше в себе си отделно всяка нота… ту й се привиждаше червеното и строго лице на свещеника и протегнатите му над народа ръце… ту светлини… ту след това други, отдавнашни спомени й дохождаха на ум… срещи с него… целувки… прегръдки… та чак жар и такава слабост я обземаше, че се протягаше и притискаше силно глава във възглавниците… ту пък ясно го чуваше високо да казва: „Излез! Излез!“… дори ставаше и като да вървеше, вървеше… наведена под дървета, в мрачини… а в нея трепереше страх, някакъв вик се носеше подире й, ужас вееше от мрака.