Владислав Реймонт - Селяни

Тръгнаха всички към обора, а Витек с фенера пред тях.

Кравите лежеха една до друга наред и бавно преживяха, но като чуха гласове и видяха светлината, почнаха да мукат, тромаво се канеха да станат и обръщаха тежките си големи чела.

— Ти си стопанка, Ягушо, и ти трябва на всичките да дадеш от просфорката си. По-добре ще им бъде и няма да боледуват; само че утре сутринта не бива да ги доиш, а чак вечерта, че ще си изгубят млякото.

Ягна разчупи на пет части просфорката си, навеждаше се над всяка крава и правеше свещен кръст между роговете им и втикваше по парченце в устата им върху широките и бодливи езици.

— Ами на конете няма ли? — попита Южка.

— В онова време не е имало коне при раждането, та не бива.

Връщаха се към къщи и Рохо разправяше:

— Всяко създание, всяка тревица, па била тя и най-слабичката, най-малкото камъче, дори и едва видимата звездица, всичко днес усеща, всичко знае, че бог се е родил.

— Мили Исусе! Всичко! И земята, и камъните! — възкликна Ягна.

— Истина ви казвам, така е, всичко си има своя душа. Каквото има по света, всичко усеща и чака своя час, когато Исус ще се смили и ще рече: „Стани, душо, оживей, заслужи царството небесно!“ Защото и най-малкото червейче, и най-слабата тревичка, всичко по своему заслужава и всичко очаква божията похвала. А в тази едничка през годината нощ всичко става, събужда се, ослушва се и чака тази дума! За едни тя дохожда, за други още не е ред да дойде, после всички ще легнат в тъмнината и ще чакат търпеливо зората, кое като камък, кое като земя, вода, дърво, кое като нещо друго, както бог му е отредил!…

Млъкнаха и обмисляха думите му, защото умно каза, право в сърцето. Но на Борина и на Доминиковица то не се видя чиста истина, защото всякак го премятаха в главите си и пак не можаха да го разберат. То се знае, силата на бога е неизповедима и прави чудеса, но камъните и всичко да има своя душа… това те не можеха да си представят. И не мислиха повече за това, защото дойдоха ковачът с жената и децата.

— Ще поседим заедно при татко и заедно ще тръгнем на черква — обясняваше ковачът.

— Сядайте, сядайте, по-мило е заедно, събрали сме се всички свои, само Гжеля го няма.

Южка втренчи поглед в баща си, защото си спомни за Антекови, но се страхуваше да отвори дума за това.

Насядаха пак по лавиците пред огъня, само Петрек остана вън на двора да сече дърва, да не би да не стигнат за през празниците, а Витек пренасяше наръчи и ги слагаше в отвода.

— Ах, щях да забравя! Настигна ме кмета и ми каза да отидеш, Доминиковице, още сега у тях, замъчила се е вече и заревала, сигурно още тая нощ ще ги зарадва!…

— Щеше ми се да ида с всички на черква, ама щом казваш, че вече се мъчи, ще се затърча да видя. Отзарана бях, мислех си, че ще почака още някой ден.

Тя си поприказва нещо тихичко с ковачката и затича към болната, защото разбираше от болести и не едного беше излекувала по-добре от докторите.

А Рохо заразправя различни истории като за днешния ден, между тях и следната:

— Отдавна ще да е било, че толкова години има, откак се е родил Исус, един богат селянин се връщал от панаир, където бил продал няколко едри телета; скрил добре в обущата си парите, а в ръце носел замашна тояга, па и той бил най-силен в селото, но бързал да стигне у дома си преди мръкнало, че по ония времена из горите се криели разбойници и пресрещали добрите хора.

Лятно време трябва да е било, защото гората била зелена, миризлива и оживена от гласове, а духал силен вятър, та дърветата се люлеели и страшен шум се носел от планината. Побързвал човека, колкото могъл, и плахо се оглеждал, но нищо не виждал — ела до ела, дъб до дъб, бор до бор и нийде жива душа, само дето птичките прелитали от дърво на дърво. Все по-голям страх го обземал, защото минавал покрай един кръст, през такъв гъсталак, дето и с очи не може да проникне човек и където най-често излизали разбойници. Тогава той се прекръстил, изрекъл молитва и побягнал, колкото му сили държали…

Излязъл благополучно из високата гора и минавал през дребен борак и смрикаш. Виждал вече зеленото и разлюляно поле, чувал шума на реката, чучулиги пеели, видял хора да орат, дори щъркели на цяло ято се носели към блатата, дори подушил по вятъра и миризмата на разцъфнали вишневи градини… когато от последните храсти изскочили разбойници! Дванайсет души били и всички с ножове! Бранил се той, но скоро му надвили и понеже не искал да даде доброволно парите и викал, те го тръшнали по гръб, натиснали го с крака, вдигнали ножовете и току да го заколят… но в този миг изведнъж се вкаменили, и останали така с вдигнати ножове, наведени, намръщени и неподвижни — и в същия миг всичко замръзнало на мястото си… Пилците замлъкнали и увиснали във въздуха… реките се спрели… слънцето като че ли застанало… вятъра замрял, дърветата останали тъй, както вятъра ги бил навел… житата също… а щъркелите като че ли зараснали на небето с разперени крила… дори орача се спрял с вдигнат остен — целия свят се изплашил в този миг и се вкаменил!