Владислав Реймонт - Селяни

Всичко живо се запътваше към черквата; по къщите останаха само старците, болните или сакатите.

Още от далече се виждаха пламналите прозорци и разтворената, силно осветена главна врата на черквата, а народът течеше непрестанно през нея като вода и изпълваше полека вътрешността й, окичена с елови и смърчови клони. Вътре бе сякаш изникнала гъста гора, притисната до белите стени, обрасла по олтарите, издигаше се от чиновете и с върховете си стигаше дори до сводовете, па се клатеше и люлееше под натиска на тази жива вълна и затуляше олтарите с мъглата и с парите от дишанията, през които едвам мъждукаха запалените светила.

А народът все прииждаше и течеше без край…

На цяла дружина пристигна народ чак от Полски Рудки. И всички вървеха рамо до рамо, здраво и тежко, че бяха едри мъже, израстни и със сини клашници, а самите те бели, сякаш косите им бяха от лен изпредени, и жените им хубави до една, с двойни престилки, със забрадени върху шапчиците червени кърпи.

Прииждаха малко по-рядко, по двама, по трима от Модлица, страшно бедни хора и болнави, със сиви закърпени клашници и с тояжки в ръцете, защото пеша пътуваха. По кръчмите се смееха с тях, че се хранят само с блатска риба, защото живееха в ниски места между блата, а от тях лъхаше на торфен пушек.

И от Воля прииждаше народ, водеха се на цели семейства като смрикови храсти, които винаги накуп растат; не особено високи, все средни и издути като чували, но бързи, дърдорковци, все по съдилища ходеха, големи побойници и пакостници в гората, облечени със сини клашници, обточени с черни върви, и опасани с червени пояси.

Пристигнаха и жепечани, за които имаше поговорка: „само торба и одеяло“ или че петима се издържат с една мършава крава, а трима една шапка имат. Те вървяха вкупом, мълчаливи, гледаха изпод вежди и отвисоко, а помежду си водеха жените, облечени като дворянки, хубавици, белолики, приказливи, и много ги ухажваха.

Веднага след тях нахълтаха хора от Пшиленк, идеха израстни като борова гора, стройни, силни и в редици, да им се не нагледаш. Клашниците им бели, жилетките червени, панделките на ризите зелени, а панталоните им на жълти ивици, и без да обръщат никому внимание, мушеха се неотстъпно по средата, пред самия олтар.

А след тях, почти най-после като някои дворяни, влизаха дембичани. Те не бяха много и всеки вървеше сам, горделиво, надуто, тъпчеше се и сядаше на чиновете пред големия олтар, вземаше първенство пред другите, горд със своето богатство. А жените им бяха с молитвеници в ръце, с вързани под гушите бели шапчици, с къси от тънко сукно дрехи… Най-подир вече идеха от по-далечните села и селца, от пръснатите из горите колиби, от стружните, от чифлиците и така нататък без край!…

А в това сбито множество, залюляло се и зашумяло като гора, се виждаха често белите клашници на липчени и се червенееха забрадките на жените им.

Черквата беше претъпкана до последното място в притвора, та които бяха последни, се молеха на студено.

Свещеникът започна първа служба, органът засвири, народът се залюля, наведе се и коленичи пред величието на бога.

Настана тишина, никой вече не пееше, всеки се молеше и се вглеждаше в свещеника и в свещта, която гореше високо над олтара, органът бучеше тихичко и тъй трогателно, че тръпки побиваха човека. Понякога свещеникът се обръщаше, разперваше ръце, изричаше високо по латински свещени думи, а народът издигаше рамена, въздъхваше дълбоко, навеждаше се с набожно разкаяние, удряше се в гърдите и горещо се молеше.

След като свърши службата, свещеникът се качи на амвона и дълго приказва, проповядва за този свещен ден, предпазваше от зло и укоряваше, махаше с ръце и гърмеше с огнено слово, та някой тежко въздъхваше, друг се биеше в гърдите, а трети се разкайваше на ум за прегрешенията си. Някой се замисляше, а някой с по-меко сърце и особено жените плачеха, защото свещеникът тъй мъдро и тъй разпалено говореше, че проникваше всекиму направо в сърцето и ума — разбира се, само ония, които слушаха, защото имаше мнозина, на които се дремеше от топлината.

А едва през втората служба, когато народът беше вече съкрушен от молене, гръмна пак органът и свещеникът запя:

Народът се залюля, изправи се на крака, па подхвана песента и гръмна с пълни гърди и в един глас:

Разтресоха се дърветата, затрепераха светлините от тая сърдечна вихрушка от гласове.

И така се сляха с думите си, с гласовете си и с вярата си, че сякаш един глас пееше и една мощна, от всички сърца откъсната песен удряше под светите крака на Исуса.