Владислав Реймонт - Селяни

Не се знае колко време е продължило това — когато над земята се разнесло ангелско пение:

„Бог се роди, мощ трепере!“ 21 21 Коледна католическа песен. — Б.пр.

Изведнъж всичко се раздвижило. Но разбойниците оставили човека, като виждали в това чудо предупреждение, и всички заедно тръгнали след ангелските гласове към онази кошара да се поклонят на новородения младенец! А заедно с тях и всяка живина по земята и по въздуха.

Много се чудиха на това, което разказа Рохо, а след него и Борина и ковачът разправиха различни истории.

Накрай Ягустинка, която през всичкото време седеше мълчалива, рече недоволно:

— Разправяте си вие, разправяте, колкото да ви минава времето! Може ли да е било истина, че някога са слизали от небето разни закрилници, които не са давали да загине беден и потиснат човек! А защо сега не дохождат? По-малко беди би имало, по-малко сиромашия, по-малко тежки мъки човешки?… Човек е беззащитен като птичка, пусната на свобода — или ястреб, или някой звяр, или гад, или най-сетне смърт ще я удуши, — а те разправят за милосърдие, залъгват и мамят глупавите с обещания, че ще дойде избавление! Ще дойде, но Антихрист и той ще отмери правдата, той ще се смили като ястреб над пилетата.

Рохо скочи и завика със силен глас:

— Не сквернослови, жено, недей греши, не слушай какво ти подшепва дявола, защото отиваш към наказание, и вечен огън! — И падна на пейката, сълзи го задавиха, цял трепереше от свещен гняв, от болка за тая загубена душа, а когато дойде на себе си, с всички сили на вярващата си душа почна да проповядва истината и да напътствува към правия път.

И дълго, дълго говори той, както и свещеникът от амвона не би могъл да говори.

А пък в това време Витек, трогнат дълбоко от думите, че през тази нощ кравите говорят като човеци, повика тихичко Южка и отидоха заедно в обора.

Хванати за ръце и разтреперани от страх, като се кръстеха час по час, те се промъкнаха в обора между кравите.

Коленичиха при най-голямата, като при майка на целия обор; дъх не можеха да си поемат, душите им трепереха, сълзи бликаха в очите им, а сърцата им пронизваше свещен страх като в черква по време на пренос. Но те бяха изпълнени с искрена надежда и вяра, защото Витек се наведе над самото й ухо и разтреперан зашепна:

— Сивуше, Сивуше!…

Не му отвърна нито думица тя, само постенваше, преживяше, движеше устата си и млящеше с език.

— Нещо й се е случило, та не отговаря, може за наказание.

Коленичиха при другата и Витек пак попита, но вече почти с плач…

— Шарке, Шарке!…

И двамата се притиснаха до муцуната й и слушаха със затаен дъх, но нищо не чуха, нито дума, нищо…

— Навярно сме грешни, затова не чуваме, само на праведните отговарят, а ние сме грешни.

— Истина, Южо, истина, грешни сме, грешни. Божичко мой… истина… разбира се, аз откраднах едни въженца на господаря… па и стария му ремък… и… — той не можа повече да говори, разплака се, обзе го жалост и чувство за виновност, та чак се занесе, а Южка от все сърце му пригласяше. Плакаха те така заедно неукротимо, докато си изповядаха всичките провинения и грехове…

Но в къщи никой не забеляза отсъствието им, сега там пееха черковни песни, понеже преди полунощ не се пееха веселите коледни.

В другото отделение на къщата пък Петрек се миеше, чистеше и цял се преобличаше, тъй като Ягна му беше извадила из килера нови дрехи.

Всички ахнаха от учудване, когато той влезе в къщи; защото беше хвърлил шинела и другите войнишки дрехи и застана облечена по селски.

— Смееха се с мене, Сивчо ми викаха, но ето че се премених! — измърмори той.

— Приказката си да промениш, а не дрехите! — подхвърли Ягустинка.

— Тя сама ще му дойде на място, сама, защото, види се, още не е изгубил напълно душата си.

— Пет години бил по чужди краища, своя реч не чувал, та не е чудно!…

Изведнъж млъкнаха, защото пронизителният рязък глас на камбанката се промъкна в къщи.

— Камбанката вече бие, трябва да се приготвим!

Наскоро излязоха всички освен Ягустинка, която остана да пази къщата и главно да успокои сломеното си сърце.

Нощта бе мразовита, синкава, осеяна със звезди.

Камбанката непрекъснато звънеше, чуруликаше като птичка и приканваше на черква.

И народът вече излизаше от къщите, тук-там из отворените врати се изливаше светлина и блясваше като светкавица; тук-там прозорци угасваха, понякога глас се понасяше в тъмнината, кашляне или скърцане на снега под стъпките, или поздравляване: и все по-често се мяркаха хора в сивосинкавата нощ, прииждаха на тълпи и само тропот на крака се носеше из сухия въздух.