Владислав Реймонт - Селяни

И Настка се разплака.

При първите й думи Ягна подскочи, като че някой я жегна в самото сърце, защото веднага си помисли, че навярно зарад нея е станало всичко това, но изведнъж седна пак на раклата и запритиска към вишневите цветове разплаканите си клепачи, за да ги разхлажда…

Всички в къщи се слисаха, защото нищо не знаеха. Още от началото по цялото село приказваха за това, а до тях не бе дошло.

— Намерили се от един дол дренки — побойник и побойник, голяма пакост няма да си направят! — промърмори старият, но трябва да го беше яд, защото се намръщи и захвана да слага съчки на огъня.

— Защо са се били? — попита след малко Ягна.

— За тебе! — изръмжа ядовито Ягустинка.

— Ама право кажи.

— Казах! Матеуш се хвалел пред мъжете във воденицата, че бивал често в стаята при тебе, Антек чул това и го набил! Като кучета за кучка се ядат за тебе.

— Не приказвай така на смях, че не мога да слушам!

— Питай из селото, щом не ми вярваш. Всеки ще ти потвърди същото, пък и не казвам, че Матеуш е говорел истината, а само това, което е приказвал пред хората…

— Мръсен циганин, лъжец!

— Може ли човек да се запази от клюкари! Често пъти и след гроба не спират.

— Добре, добре, че го е набил, и аз бих притурила! — изсъска злобно Ягна.

— Гледай я ти, как и на малкото пиле ноктите като на ястреб се обтягат.

— За неправдата веднага бих убила! Мръсник такъв, лъжец!

— И аз казвам така на всички, ама не вярват и все за тебе си приказват.

— Антек като им отреже езиците, ще млъкнат!

— Ами, с цял свят ли ще поведе той война зарад тебе, а? — изблещи й се злобно Ягустинка.

— А ти като някоя юда подсказваш какво си мислиш и се радваш на чуждата беда.

Ягуша се ядоса много, може би за пръв път до такава степен. Така я беше яд на Матеуш, че бе готова да се залети и да го разкъса, ако ще би с ноктите си! И не би пренесла този яд, ако Ягустинка не споменаваше и за Антек, и за добрината му! Голямо умиление я обземаше, неизказана благодарност гореше в сърцето й, че я е защитил и че не е дал да я обидят. Но въпреки това така се мяташе по къщи, така подвикваше за нищо на Южка и Витек, че старият захвана да се безпокои. Той седна до нея, взе да я гали по лицето и питаше:

— Какво ти е, Ягушо, какво ти е?

— Какво ще ми е, нищо не ми е. Остави ме, пред хората ще се галиш!

И тя рязко го отстрани.

„Ами, ще ме гали, па ще ме и прегръща, дъртак такъв изкуфял!“ — мислеше си ядосано тя, тъй като за пръв път забеляза старостта му, за пръв път у нея се пробуди отвращение към него и дълбоко нежелание, почти омраза. Със скрито и радостно презрение се вглеждаше тя сега в лицето му, защото в действителност той много бе застарял в последно време, повлече крака, попрегърби се и ръцете му трепереха.

„Старец такъв, нескопосник!“

Тя потръпна от отвращение и толкова по-усилено мислеше за Антек, че вече не се бранеше от спомени и не бягаше от ония изкусителни, сладки шепоти!

А денят сякаш нямаше край, не можеше да издържи човек; всеки миг тя излизаше пред вратата или до градината зад къщи и гледаше през овошките към полето… или пък се облягаше на плета, който отделяше градината от пътя навън от селото, все покрай къщи и градини, и с печални очи се носеше по света, по белите полета, до тъмнеещите се гори… но нищо не различаваше, такава дълбока радост я пронизваше, задето той се е застъпил за нея и не е допуснал да я обидят!

„Такъв би поставил всекиго на място! Силен си е той, силен!“ — мислеше си Ягна с умиление. Ако се появеше в тоя миг, не би могла да му се опре, не!…

Сенарникът не беше много далече, току зад пътя, малко в полето. Врабци чуруликаха в него и на цели ята се подслоняваха в голямата дупка в сеното; мързяло го ратаят да се качва и да хвърля отгоре сено, макар че така бе заповядал Борина, ами скубал по малко отдолу, та изскубал цяла дупка, колкото няколко души да се съберат в нея.

— Излез! Излез зад сенарника! — повтаряше тя несъзнателно молбата на Антек.

Тя избяга в къщи, защото удари камбаната за вечерня, а ней й се искаше сама да отиде в черква с глуха и неясна надежда, че пак ще го срещне там.

Ех, нямаше го в черква, но пък още при влизането в притвора се срещна с Ханка. Поздрави я с „Да бъде похвален“, като задържа ръката си пред съда със светената вода, та онази първа да натопи пръста си. Но Ханка не отвърна на поздрава й и не посегна към светената вода, а отмина и я стрелна с очи, сякаш с камък я замери.

Чак сълзи се появиха в очите й от това незачитане и от нескриваната злоба, но тя седна на чина и не можеше да откъсне очите си от нейното отслабнало и бледо лице.