Владислав Реймонт - Селяни

„Антекова жена, пък тъй слаба, тъй изпосталяла“ — се въртеше в ума й. Скоро обаче забрави за нея, защото пееха в хор и органът тъй хубаво пригласяше, тъй тихо и тържествено, че тя съвсем потъна в музиката. Никога досега не й е било тъй хубаво и приятно в черква, никога; тя дори не се молеше, молитвеникът стоеше неразтворен; а броеницата беше неподвижна между пръстите й; тя само въздъхваше, шареше с очи по мрачините, които навлизаха бавно през прозорците, по иконите, по блясъците на светила и позлати, по едва видимите багри и се носеше с душата си в отвъдни светове, в ония небесни образи и чудеса, в пригасналите и стихващи звукове, в молитвените песни, в свещеното спокойствие на екстаза и пиеше такава забрава за всичко, та вече и не гледаше къде е, само й се струваше, че светците слизат от иконите, приближават се към нея с пресладка усмивка, че над нея се протягат благославящи ръце и отминават нататък над целия народ, който се навежда като някоя нива, и над нея повяват небесносини одежди, червени одежди, милосърдни погледи, неизказани мелодии, благодарствени песни, дето не могат и да се изкажат!

Сепна се тя, когато вечернята свърши и органът млъкна, тишината я събуди от тая сънна мечтателност. Тя стана с прискърбие и заизлиза с другите, но пред черквата се срещна пак с Ханка, която се изпречи пред нея като да искаше да каже нещо, но само я погледна с омраза и си отиде.

„Пули очи и мисли, че ще ме уплаши, глупачката“ — помисли си Ягна, като се връщаше към дома.

Свечерило се беше вече. Тиха, уморена някак, празнична вечер. Вън беше мрачно, звездната светливост поотслабна на мътното небе и само тук-там проблясваше някой лъч, сняг пършолеше, падаше бавно, безшумно, мяркаше се наспоред прозорците и се виеше като безкрайна власата прежда.

И в къщи беше тихо и възсънно. Веднага след мръкване дойде Шимек уж на гости, пък то — да се срещне с Настка; те седяха един до други и се разговаряха. Борина още го нямаше. Ягустинка седеше пред огнището и белеше обиварени картофи, а в другото отделение на къщата Петрек свиреше тихо на цигулка, но някак тъй жално, че Лапа от време на време скимтеше и виеше провлечено. И Витек и Южка бяха там, а Ягна, която това свирене просто разкъсваше, викна през вратата:

— Престани, Петре, че на човека чак се плаче от свирнята ти!

— Аз пък най-сладко бих си поспала при свирене — засмя се Ягустинка.

Цигулката млъкна и след някое време едва дочуваната й мелодия се обади зад конюшнята, тъй като Петрек беше отишъл там и свири дълго през нощта. И вечерята беше готова, когато старият се върна.

— Кметицата родила, такава глъчка е там, че Доминиковица пъди хората, толкова много са надошли. Трябва, Ягушо, да наминеш утре при нея.

— Ами още сега да отърча! — рече тя бързо и цяла пламна в огън.

— Можеш и още сега, ще те заведа.

— Ех… може и утре… казваш, че много народ имало, денем искам да ида, сега и сняг вали, и тъмно!… — обясняваше тя, изведнъж изгубила желание да иде, а и той се съгласи и не пожела да настоява, толкова повече, че в тоя миг влезе ковачката с децата.

— Къде е човека ти?

— Вършачка се повредила във Воля, та го викнаха, че чифлишкия ковач не могъл да я поправи…

— Нещо често започна да ходи той до чифлика! — подметна многозначително Ягустинка.

— На тебе влиза ли ти в работа?

— Какво ще ми влиза, гледам само, па си мисля и чакам да видя какво ще излезе от това…

И с това се свърши, защото никому не се искаше да разговаря на високо за другите, всеки промълвяше по нещо тихо и лениво, почти всички бяха сънливи от вчерашното недоспиване, така че и вечерята мина без сладост, само този-онзи поглеждаше с почуда към Ягуша, която шеташе трескаво из стаята, канеше ги да ядат, макар че бяха оставили вече лъжиците, ни в клин, ни в ръкав прихваше от смях или пък сядаше при момичетата, дрънкаше, каквото се сетеше, и още недовършила, ставаше да мине в другото отделение, но от отвода пак се връщаше. Беше в мъчителна треска, понеже я бе обзел страх и неспокойствие. Вечерта се мъкнеше бавно, натежало, сънно, а у нея упорито растеше и се възмогваше желанието да изтича зад къщата… към сенарника… Но не можеше да се реши, страхуваше се, че ще я забележат… от грях се страхуваше… с всичката си сила се въздържаше и трепереше от мъка, душата й като вързано куче скимтеше в нея, сърцето й се късаше… не, не можеше, не можеше… а той може би вече да е там… да я чака… да поглежда… може би вече ходи около къщи… може би притаен някъде в градината назърта през прозореца и сега я гледа… и моли, и тръпне от жал, че не е излязла… Навярно тя ще се затича, не ще изтрае повече… само за минутка, само колкото една дума да му каже: „Иди си, няма да изляза, грехота е…“ Вече търсеше престилката си, вече вървеше към вратата… вървеше… но нещо като че ли я сграбчи за тила и я прикова на мястото й… страхуваше се… и Ягустинкините очи я следяха като копои, Настка също някак чудно я поглеждаше… па и старият… Дали знаят?… Досещат ли се?… Не, не, няма да изляза днес, не…