Пауло Куельо - Изневяра

Шефът ми съобщава, че двата ми материала за кубинеца са предизвикали голям фурор - вторият беше публикуван вчера, въпреки че го написах преди повече от месец. Трябвало да подготвя още един, за да изчерпя темата. Обяснявам, че кубинецът не желае повече да говори с мен, и той ме моли да намеря някой друг, стига да е „от бранша", защото няма нищо по-скучно от конвенционалните мнения на психолози, социолози и т.н. Не познавам никого „от бранша", но тъй като се налага да затворя телефона, обещавам да си помисля.

Якоб и мадам Кьониг минават покрай нас и ни поздравяват с кимване. За нищо на света не бих се качила в един асансьор с тях! Шефът ми вече е на път да изключи телефона, когато аз решавам, че имам да му казвам нещо много важно. Какво мисли за идеята да интервюирам едновременно някой пастир и някой протестантски пастор, питам аз. Няма ли да е интересно да съпоставим отговорите им на въпроса как се справят със стреса или отегчението? Той ми казва, че идеята е чудесна, но все пак ще е по-добре да намеря някого „от бранша". Разбира се, ще се опитам. Вратите вече са се затворили и асансьорът е тръгнал нагоре. Сега мога да прекъсна разговора.

Обяснявам на шефа си, че не искам да вляза последна на приема. Вече съм закъсняла с две минути. Живеем в Швейцария, където часовниците винаги са точни.

През последните месеци се държа странно, но в едно нещо не съм се променила - продължавам да не понасям светските събития. И не мога да разбера защо на някого му харесват.

Да, хората обичат партитата. Дори когато става дума за някакво служебно празненство - едночасов коктейл, дори не е прием, - те се обличат, гримират, коментират с приятели, не без известна досада, че за съжаление, са заети в понеделник заради партито по случай десетгодишнината от основаването на „Пардоне моа", чийто домакин ще бъде красивият, интелигентен и фотогеничен Дариус Рошебин. Ще присъстват всички ВИП персони, а останалите ще трябва да се задоволят със снимките, които ще се публикуват в единственото списание за знаменитости във Френска Швейцария.

Присъствието в светския живот ти придава статус и те прави забележим. Понякога и нашият вестник отразява такива събития и още на следващия ден започват да ни звънят пиар агенти, за да питат дали снимките на техния човек ще бъдат публикувани, за което ще ни бъдат особено задължени. Второто най-хубаво нещо след поканата за такова събитие е да видиш, че появата ти на него е предизвикала внимание. А за целта няма нищо по-подходящо от снимки във вестника със специално закупения за случая тоалет (въпреки че това никога не се признава) и със същата усмивка от другите празненства и приеми. Слава богу, че не водя светската рубрика, защото при моето сегашно състояние, в което съм заприличала на чудовището на Франкенщайн, вече щях да съм уволнена.

Вратите на асансьора се отварят. Виждам двама-трима фотографи във фоайето. Отиваме в централния салон с панорамен изглед към града. Вечният облак сякаш е решил да сътрудничи на Дариус и е отместил леко сивия си плащ, така че виждаме морето от светлини под нас.

Не искам да стоим дълго, казвам на мъжа ми. И започвам да бърборя, за да сваля напрежението.

— Ще си тръгнем, когато пожелаеш - отговаря той.

В този момент сме изключително заети да поздравяваме куп хора, които се държат с мен като с близка приятелка. Отвръщам по същия начин, въпреки че дори не им знам имената. Ако разговорът се проточи прекалено дълго, имам един безотказен трик - представям съпруга си и млъквам. Той поздравява и пита човека насреща ни: „А вие сте...?". Чувам отговора и повтарям високо и отчетливо: „Скъпи, не помниш ли Еди-кого-си?".

Какъв цинизъм!

След дежурните поздрави отиваме в единия ъгъл на салона и аз се оплаквам: защо всички имат тази мания да те питат дали ги помниш? Няма нищо по-притеснително. Всички се смятат за достатъчно важни, за да трябва аз, която всеки ден се запознавам с кого ли не покрай работата ми, да съм ги запечатала в съзнанието си.

- Бъди по-толерантна. Хората се забавляват.

Съпругът ми изобщо не знае какво говори. Хората само се преструват, че се забавляват, но единственото, което им се иска, е да бъдат забелязани и да получат внимание. Понякога се надяват да срещнат някого, за да сключат някоя сделка. Съдбата на тези хора, които се смятат за невероятно красиви и властни, докато минават по червения килим, се намира в ръцете на зле платения репортер от редакцията. Страньорът, който получава снимките по електронната поща, решава кой да се появи и кой не в нашия малък, традиционен и конвенционален свят. Той подрежда снимките на тези, които са интересни за вестника, оставяйки малко местенце за прословутата обща снимка от събитието (коктейла, вечерята или приема). Там, сред анонимните глави на хора, които се смятат за много важни, с малко късмет могат да бъдат разпознати двама-трима.