Пауло Куельо - Изневяра

Все същата сцена - съпругът ми чете новините на айпада си, децата вече са готови за училище, слънцето свети през прозореца, а аз се преструвам, че съм заета с разни дреболии, докато в действителност умирам от страх някой да не заподозре нещо.

- Днес изглеждаш по-щастлива.

Изглеждам и съм по-щастлива, а не би трябвало. Вчерашното ми преживяване беше голям риск за всички ни, особено за мен. Дали няма някакво скрито подозрение в коментара? Съмнявам се. Той вярва на абсолютно всичко, което му кажа. Не защото е глупак - в никакъв случай, - а защото ми има доверие.

А това ме дразни още повече. Не заслужавам доверие.

По-точно, заслужавам. В онзи хотел ме отведоха някакви непознати за мен импулси. Това добро извинение ли е? Не. Ужасно е, защото никой не ме е принуждавал да ходя там. Мога да изтъкна като причина, че съм се чувствала самотна, че не съм получавала вниманието, което заслужавам, а само разбиране и толерантност. Мога да си кажа, че имам нужда да ме провокират, да спорят с мен и да ме разпитват за нещата, които правя. Мога да твърдя, че това се случва на всеки, макар и само в мечтите.

Но в действителност случилото се има съвсем просто обяснение - легнах си с един мъж, защото бях полудяла от желание да направя точно това. Нищо повече. Няма никакво интелектуално или психологическо оправдание. Исках да правя секс. Точка по въпроса.

Познавам хора, които са встъпили в брак заради сигурността, общественото положение или парите. Любовта винаги е била на последно място в списъка им. А пък аз се омъжих по любов.

Но тогава защо направих онова, което направих?

Защото се чувствам самотна. Но защо?

- Много е хубаво да те виждам щастлива - казва той.

Отвръщам му, че наистина съм щастлива. Есенната утрин е прекрасна, вкъщи всичко е наред и аз съм с мъжа, когото обичам.

Той става и ме целува. Без да разбират напълно нашия разговор, децата се усмихват.

- Аз също съм с жената, която обичам. Но защо точно сега ми го казваш?

А защо не?

- Сутрин е. Искам да ми кажеш същото довечера в леглото.

Господи, що за човек съм?! Защо наистина казвам тия неща? За да не се усъмни в нещо, така ли? Защо не се държа както всяка сутрин - една организирана съпруга, която се грижи за семейството си? Що за демонстрация на любов е това? Ако стана много нежна, може да събудя подозрения.

- Не мога да живея без теб - казва той, заемайки отново мястото си на масата.

Свършено е с мен. Но интересното е, че не изпитвам никаква вина за случилото се вчера.

Когато отивам на работа, главният редактор ме засипва с похвали. Предложеният от мен материал е публикуван тази сутрин.

- Получихме много възторжени отзиви по имейла за историята със загадъчния кубинец. Читателите искат да знаят кой е. Ако той ни позволи да публикуваме адреса му, ще има работа за доста дълго време.

Кубинският шаман! Ако прочете вестника, ще види, че не ми е казал нищо от написаното. Извадих всичко от разни блогове за шаманизма. Очевидно моите кризи не се ограничават само до брачните ми проблеми - започнала съм да проявявам и липса на професионализъм.

Обяснявам на главния редактор как кубинецът ме е погледнал право в очите и ме е заплашил, че ще ми се случи нещо лошо, ако разкрия кой е. Той ми казва, че не бива да вярвам на такива неща, и пита дали мога да дам адреса поне на един човек - на неговата съпруга.

- Тя е малко стресирана.

Всички са малко стресирани, включително и самият шаман. Нищо не обещавам, но ще поговоря с него.

Шефът ме моли да се обадя незабавно на кубинеца. Правя го и оставам стъписана от реакцията му.

Той ми благодари, че съм била честна и че съм запазила самоличността му в тайна. Хвали ме за познанията ми по темата. Благодаря му, споменавам отзвука, който е предизвикала статията, и питам дали можем да се видим отново.

- Но ние разговаряхме два часа! Материалът, с който разполагате, трябва да е повече от достатъчен!

Журналистите не работят така, обяснявам. В публикуваната статия е използвано съвсем малко от онзи двучасов разговор. За по-голямата част се наложи да правя проучвания. А сега трябва да подходя към темата по нов начин.

Шефът ми продължава да стои до мен, слуша какво говоря и жестикулира. Най-накрая, когато кубинецът вече се кани да затвори, казвам, че в статията ми липсват съществени неща. Трябва да изследвам по-подробно ролята на жената в това духовно „търсене". Казвам също, че съпругата на моя шеф иска да се срещне с него. Той се смее. Никога няма да наруша споразумението ни, но настоявам, че всички знаят къде живее и в кои дни приема.