Пауло Куельо - Изневяра

Нещата се проточват месец, два, година... Всички продължават да мълчат.

И не става дума за искане на позволение. Поглеждаме назад и разбираме, че и ние сме разсъждавали като хората, които сега ни обвиняват. Също като тях сме осъждали изневерите и сме смятали, че на друго място наказанието би било замеряне с камъни. До деня, в който не се случи на нас. Тогава измисляме хиляди извинения за поведението си, повтаряйки, че имаме право да сме щастливи, макар и за малко, защото рицарите, които убиват чудовища, съществуват само в детските приказки. Истинските чудовища никога не умират, но въпреки това имаме пълното право и дори сме длъжни да изживеем някоя приказка за възрастни поне веднъж в живота си.

И тогава идва моментът, който сме се опитвали да избегнем на всяка цена и който сме отлагали толкова дълго: моментът, в който трябва да решим дали ще останем заедно, или ще се разделим завинаги.

Но с него идва и страхът да не допуснем грешка, каквото и да е решението ни. И се молим някой да избере вместо нас, да ни изгонят от дома или спалнята, защото не сме в състояние да продължаваме така. Накрая вече не сме една личност, а две или повече, съвсем различни една от друга. И тъй като досега не ни се е случвало, не знаем какво ще излезе от това. Факт е, че сeгa се намираме в ситуация, която ще накара някого на страда. Или двама, или повече...

... Но преди всичко тя ще разруши самите нас, какъвто и да е изборът.

Движението съвсем е спряло. Точно днес! Женева с нейните по-малко от двеста хиляди души население се държи така, сякаш е центърът на Вселената. Дори има хора, които вярват в това и долитат от своите страни тук, за да провеждат срещи на върха. Те обикновено са в околностите и рядко засягат трафика. Най-много да видим някой хеликоптер да прелита над града.

Не знам какво има днес, но една от основните ни пътни артерии е затворена. Прочетох днешните вестници, но не и рубриките с местни новини. Знам, че големите световни сили са изпратили свои представители да обсъждат „на неутрален терен" заплахата от разпространението на ядрено оръжие. А това пък какво общо има с моя живот?

Има много общо. Рискувам да закъснея. Трябваше да използвам градския транспорт вместо тази тъпа кола.

Всяка година в Европа се харчат близо седемдесет и четири милиона швейцарски франка (към осемдесет милиона щатски долара) за наемането на частни детективи, чиято специалност е да следят, да снимат и да предоставят на хората доказателства, че техните партньори им изневеряват. Докато останалата част от континента е в криза и предприятията фалират или уволняват служителите си, пазарът на прелюбодейството е в голям разцвет.

Но не само детективите се облагодетелстват. Компютърни специалисти са разработили приложения за смартфони като например „SOS Alibi". Употребата му е много проста. В определения час праща на половинката ви любовно съобщение директно от вашия офис. Така, докато сте в чаршафите с някой друг и пиете шампанско, в мобилния телефон на вашия партньор кацва есемес, с който го предупреждавате, че ще си тръгнете по-късно от работа заради непредвидено събрание. Има и друго приложение - „Excuse Machine", - което предлага куп извинения на френски, немски и италиански и можете да си изберете най-подходящото за деня.

Освен детективите и компютърните специалисти печелят и хотелите. Тъй като всеки седми швейцарец има извънбрачна връзка (по официални данни), вземайки предвид броя на семейните в страната, говорим за четиристотин и петдесет хиляди души, на които им трябва дискретна стая за срещи. За да привлече клиенти, управителят на един луксозен хотел веднъж заяви: „Разполагаме със система, която позволява извлечението от кредитната карта да отразява престоя като сметка от обяд в нашия ресторант". Мястото стана любимо на онези, които могат да си позволят да похарчат шестстотин франка за един следобед. Тъкмо натам карам сега.

След половинчасов стрес най-накрая оставям да ми паркират колата и на бегом се качвам в стаята. Благодарение на услугата за електронни съобщения знам точно къде трябва да отида, без да се налага да питам на рецепцията.

От френското кафене на границата до мястото, където се намирам сега, не беше необходимо нищо повече - обяснения, клетви за вярност, повторна среща, да сме сигурни, че точно това искаме. И двамата се бояхме да разсъждаваме много, за да не ни хрумне да се откажем, така че решението беше взето без много въпроси и отговори.