Паулу Коелю - Петата планина

Веднъж градоначалникът му бе обяснил, че според финикийската традиция всеки град е третата точка , елементът, свързващ волята на Небето с волята на Земята. Благодарение на Вселената семената се превръщаха в растения, почвата им позволяваше да растат, човекът откъсваше плодовете и ги носеше в града, където освещаваха даровете, предназначени за боговете, и после ги оставяха в свещените планини. Макар и да не бе пътувал много, Илия знаеше, че доста народи по света споделят този възглед.

Асирийците се страхуваха да не би боговете от Петата планина да останат без храна — не искаха да разрушат равновесието във Вселената.

„Защо ли размишлявам върху всичко това, което е част от битката между моята воля и волята на моя Бог, който ме изостави в нещастието?“

И отново го обзе същото чувство от предишния ден, когато бе въстанал срещу Господ. Забравяше нещо важно и не успяваше да си го припомни, колкото и да напрягаше паметта си.

Измина още един ден. Вече бяха прибрали повечето от телата, когато се появи още една жена.

— Няма какво да ям — каза тя.

— Ние също нямаме нищо — отговори Илия. — Вчера и днес разделихме на три храната, която е била предвидена само за един. Виж къде може да се намери храна и ела да ми съобщиш.

— Как да я открия?

Попитай децата. Те знаят всичко.

Откакто му бе донесло вода за пиене, у момчето отново се бе появило желание за живот. Илия го изпрати да помага на стареца, който събираше отпадъците и отломките, но не успя да го накара да работи дълго и сега то играеше с другите деца на края на площада.

„Така е по-добре. Ще дойде време да се труди с пот на челото, когато порасне.“ Но не се разкайваше, загдето го бе оставил да гладува една нощ под претекст, че не е работило. Ако се бе отнесъл с него като с бедно сираче, жертва на жестокостта на асирийските воини, то никога нямаше да излезе от дълбокото униние, в което бе изпаднало на влизане в града. Сега възнамеряваше да го остави няколко дни само, за да намери своя собствен отговор на това, което се беше случило.

— Откъде ще знаят децата? — настояваше жената, която му бе поискала храна.

— Попитай ги и сама ще се убедиш.

Другата жена и старецът, които помагаха на Илия, я видяха да разговаря с играещите на площада момчета. Те й казаха нещо, тя се обърна, засмя се и изчезна зад ъгъла.

— Ти как разбра, че децата знаят? — попита го старецът.

— Аз също съм бил дете и знам, че децата нямат минало — отвърна Илия, спомняйки си за разговора с пастира. — Те бяха ужасно изплашени в нощта на нашествието, но вече са го забравили. За тях градът се е превърнал в огромна градина, в която те могат да влизат и излизат, без никой да им се кара. Не може да не са открили храната, с която жителите на Акбар се бяха запасили, за да устоят на обсадата… Има три неща, които възрастните могат да научат от децата: да бъдат радостни без повод, винаги да са заети с нещо и да се стремят с всички сили към това, което желаят. Заради онова момче се върнах в Акбар.

Същият следобед към тях се присъединиха още няколко старци и жени и започнаха да им помагат да прибират мъртвите. Децата гонеха хищните птици и носеха съчки и парцали. Когато падна нощта, Илия запали огромния куп от тела. Оцелелите жители на Акбар мълчаливо наблюдаваха дима, който се виеше в небето.

Когато цялата работа бе свършена, Илия припадна от умора. Преди това обаче отново изпита чувството, че нещо много важно се опитваше отчаяно да изплува в паметта му. Не ставаше дума за нещо, което бе научил по време на престоя си в Акбар, а за някаква много стара история, която сякаш би могла да обясни всичко, случващо се напоследък.

И остана Иаков сам. И с него се бори Някой до зори; и като видя, че не го надвива, му рече: пусни ме, защото се зазори. Иаков отговори: няма да Те пусна, докле ме не благословиш.

И рече: как ти е името? Той отговори: Иаков.

И му рече: отсега името ти ще бъде не Иаков, а Израил.

Илия се събуди внезапно и погледна към небосвода. Това беше историята, която все не успяваше да си спомни!

Много отдавна патриархът Иаков нощувал в стана, когато някой влязъл в шатрата му и се борил с него, докато изгрее слънцето. Иаков приел битката, макар и да знаел, че срещу него стои самият Господ. На разсъмване той все още не бил победен и спрял да се бори едва когато Бог се съгласил да го благослови.

Тази история се бе предавала от поколение на поколение, за да не забравя никой, че понякога трябва да се бориш със самия Бог . Има моменти, когато всеки човек бива сполетян от някакво нещастие, като например да бъде разрушен градът му, да почине детето му, да го обвинят несправедливо, да се разболее и да остане недъгав за цял живот… В този момент Господ го предизвиква да се опълчи срещу Него и да отговори на въпроса Му: „Защо си се вкопчил в това толкова кратко съществуване, изпълнено със страдания? Какъв смисъл има да се бориш?“